Богомил Райнов - Умирай само в краен случай

Жената вдига машинално очи, сякаш да провери накъде бие рижият. Сетне отново се заглежда в чашата си.

— Трябва да призная, че подобна мисъл досега поне, не беше ми идвала — продължава червенокосият. — Обаче известни находчиви забележки на Питър тая вечер, по време на програмата, ме доведоха до идеята, че той действително би могъл да бъде един чудесен артистичен директор на „Ева“. С това въображение… И с тия оригинални хрумвания… И най-важното, без риска за разорителни разходи. Той смята например, скъпа Линда, че само с някои съвсем незначителни промени програмата би могла коренно да се промени… и дори да се подобри…

— Оставете това, мистър — осмелявам се да избъбря.

— Мълчете, Питър! Отлично разбирам вашата скромност, обаче не я одобрявам — спира ме Дрейк.

И като се обръща отново към дамата, подхвърля.

— Той смята например, скъпа, че достатъчно е примерно да възложи на мулатката да пее, а на вас — да се събличате и да въртите задните си части, за да се получи една съвсем свежа и сочна програма…

— Да, разбирам — произнася Линда, като се старае да запази спокойния си и независим вид. — Не ми е ясно само защо, в случай че съм ви омръзнала с репертоара си, не ми го кажете направо, а си служите с подобни… духовитости.

— Но какво ви е, скъпа? Защо се засягате? — удивлява се шефът. — Преди всичко, става дума за едно невинно хрумване на нашия любим приятел, което засега е само проект… И после, никой тук не е против репертоара ви, дори и Питър, който даже смяташе, че додето се събличате, бихте могли да изпълнявате и някоя от вашите песнички… Нали, Питър!

Не считам за нужно да отговоря, а и Дрейк очевидно държи не на моя отговор, а на реакциите на дамата, които не закъсняват:

— Мисля, че ви разбрах, мистър — произнася Линда невъзмутима поне външно и става. — Можете да бъдете спокоен: повече няма да ви досаждам с песничките си.

Подир което тя кима за сбогом и напуска масата.

— Май че ние с вас не постъпихме много кавалерски — промърморва виновно шефът. — Получи се тъй, сякаш сме я изгонили…

И за да се накаже за некавалерското си държане, гаврътва до дъно чашата. После, недоволен от възцарилото се мълчание, изръмжава:

— Какво стоите като паметник? Сега пък вие ли ще ми се мусите?

— Не се муся… Но просто не разбирам за какво ви е потрябвала тази жена, ако тя самата не иска да дойде при вас. В края на краищата, това е въпрос и на взаимна симпатия.

— Глупости — прави пренебрежителен жест червенокосият. — От симпатията се интересуват само хора, които са свикнали да я получават. Симпатията е лукс, а аз не съм разглезен от излишък на лукс, приятелю. Спомняте ли си да съм ви питал някога дали ме харесвате? Тогава защо трябва да питам нея? В края на краищата аз не търся от нея симпатия, а нещо друго, което, слава богу, е налице.

— Боя се, че вие нищо не търсите — осмелявам се да забележа. — И тая жена съвсем не ви е притрябвала. И просто се дразните от факта, че както сам казвате, съседът има котка, а вие — не.

— Дори и тъй да е, това не е малко… — промърморва Дрейк, като отново си налива конска доза.

Той се готви да добави нещо, ала в тоя момент оркестърът гръмва оглушително, като обявява началото на втората програма, нощната, тая без задръжки, предназначена за хора без задръжки.

— А сега: сексът отвъд Желязната завеса! — оповестява конферансието в тъмносиния смокинг. — Фройлайн Хилда, неотдавна напуснала Червена Германия, за да избере свободата!

— А, това е ново! — възклицава Дрейк. — Такъв номер досега нямаше. Значи напразно обвинявате Стентън в липса на въображение, Питър. Вие просто искате да му отнемете мястото, приятелю!

Той очевидно адски се забавлява да ми приписва собствените си съждения, тъй че би било просто грехота да го лишавам от тая радост и аз само се задоволявам да подхвърля:

— Въображението, мистър, вероятно принадлежи на фройлайн Хилда, а не на Стентън. И готов съм да се обзаложа, че тя вече от години обикаля клубовете на Сохо с тоя свой емигрантски номер.

— Няма значение, няма значение — бъбри рижият, насочил поглед към появилата се вече на дансинга самка. — Все пак, това е ново.

Бедната бездомница има наистина доста невзрачен вид, забрадена с кърпа и облечена в груби дочени дрехи, така както в Лондон вероятно си представят, че са облечени хората отвъд „Желязната завеса“ Тя оставя до стола емигрантското си куфарче и започва без излишно потриване да смъква простонародното облекло, за да ни покаже какво има отдолу. Оказва се, че отдолу има женско тяло, средно на ръст, доста бяло и доста пълно, ала затуй пък твърде чевръсто и обиграно, що се касае до двусмислените или откровено безсрамни телодвижения.