— Ето, виждате ли как западат нравите в Сохо? — обръща се към мене червенокосият, когато подир следващия разюздан номер на дансинга отново се възцарява относителна тишина. — Нашата мис Хилда вместо да се чувствува поласкана от вниманието на шефа, повдига въпроса и за процент…
— Но аз наистина съм поласкана, мистър… — бъбри дамата, след като пресушава третата по ред чаша. — И вие просто не ме разбрахте…
— Добре, добре — мърмори рижият. — Ще имаме достатъчно време да видим дали и доколко ще се разберем.
А сетне, като се обръща пак към мене, добавя:
— Да, приятелю, Сохо наистина запада. Няма я някогашната желязна дисциплина… няма го някогашния морал… И какво чудно, когато дори цялото Обединено кралство е в упадък? Нали в края на краищата ние сме само част от Обединеното кралство, Питър? Едно време младите отиваха в колониите, за да се учат на бизнес и на героизъм… А днес… Днес стават наркомани или екстремисти… Защото няма силна ръка, Питър… Защото политиката не можа да роди туй, което роди Сохо — един човек на принципите и на дълга, като стария Дрейк…
В тоя миг оркестърът наново гръмва и лишен от възможността да продължи бъбрежа си, шефът апатично насочва поглед към дансинга, където — ако се вярва на конферансието — предстои незабавното появяване на пламенната и необуздана мис Незнамкояси.
И дали защото въпросната мис успява с необуздаността си да разпали въображението на стария Дрейк или напротив, да го призове за сън, ала едва номерът свършил и червенокосият потупва бащински по рамото бедната емигрантка:
— Да ставаме, мое дете… В къщи, ако не ме лъже паметта, също има шампанско… На друго не ви съветвам да разчитате, но шампанско ще се намери…
* * *
За да изпълня даденото на Линда обещание, аз съм си дал труда да задмина в тоя ранен утринен час милата Дрейк-стрийт и да потърся място за нощуване значително по-далеч, в квартала Ковън гардън и по-конкретно, в квартирата на мис Грей.
Развиделява се и скуерът, дето братски съжителствуват Кралската опера и халите за цветя, е пуст, ако не смятаме изправения на един ъгъл полицай в тъмна каска, който ме удостоява с бегъл поглед, за да провери до каква степен съм пиян.
Не съм пиян, пък дори и да съм пиян, това не е от скоча, а от безкрайните монолози на Дрейк, които човек е задължен да следи, въпреки цялата им монотонност, за да не изтърве между обилния и излишен бъбреж някой намек, заслужаващ по-сериозно внимание.
— Вие изглежда просто умирате за компанията на тоя човек — забелязва Линда, станала да ми отвори. — Почвам вече да отгатвам дълбоко скрития у вас мазохист.
— Мазохист ли? — избъбрям, като влизам в приятно затопленото и покрито с бели кожи помещение. — Аз съм също такава жертва като вас. Но мазохист…
— В такъв случай остава другото — че имате волски нерви.
— Нервите, скъпа, наистина са необходими. Поне в случай, че държиш да оцелееш. И трябва да ви кажа, че тая вечер вие се държахте доста неразумно, дори опасно неразумно.
— А какво да направя според вас? Да легна в краката му?
— Да отлагате, както вече ви посъветвах. Да отлагате.
— Човек може да отлага ден или два.
— Ще отлагате ден или два. Изобщо, колкото е възможно.
— Но той няма да ме остави, не разбирате ли! Той така се е заловил за мене…
— Напротив, мисля, че вече ви е оставил…
„… че вече ви е оставил на Марк“ — би следвало да поясня, ако искам да бъда изчерпателен. Обаче една дама трябва да се щади, особено когато не притежава волски нерви.
— Какви са тия недомлъвки? Какво имате предвид? — запитва Линда.
— Той успя да си намери момиче по вкуса. Тая, новата, Хилда.
— Още утре тръгвам да си търся работа… И възможно по-далече от „Ева“ — обявява мис Грей, донейде окуражена от информацията ми.
— Така ще е най-добре — кимам.
Какъв смисъл да я тревожа. Една едничка спокойна нощ — това е все пак печалба. Дребна печалба наистина, ако вземем под внимание, че нощта всъщност вече почти е минала.
Събуждаме се както обикновено, по обяд. Линда влиза в кухничката, за да приготви закуската, а аз дръпвам завесите на прозореца, за да проверя дали вали. Вали, разбира се. Отвратен от мрачния неприветлив изглед на улицата, обръщам очи към топлия бял интериор. И на фона на тоя бял интериор съзирам внезапно рязко очертана черната фигура на мъжа.
Марк е проникнал безшумно и неизвестно как в квартирата, по същия начин, по който безшумно и неизвестно как прониква смъртта. И стъпил с нечистите си обувки върху снежнобялата кожа, той стои изправен до входа в мокрия си черен шлифер и мократа черна шапка, от която се стича вода. И ако трябва да завършим с черния цвят, няма начин да отмина маузера, който стиска в дясната си ръка и върху чиято цев е надянат заглушителят.
Читать дальше