Богомил Райнов - Умирай само в краен случай

— Така рискът няма да се избегне, а добавъчно ще нарасне.

— Кажете го на него, не на мене. Какво искате: тоя човек не е свикнал да работи в американски мащаби. Това не е шеф на мафията, а дребен гангстер от Сохо.

Настъпва мълчание. Едно тъй дълго мълчание, че си помислям не е ли крайно време да се подготвя за оттегляне. Сетне отново прозвучава гласът на Мортън:

— Струва ми се, че бедата не е в тоя стар глупак, а в самия вас, драги…

— Но аз…

— Благоволете да не ме прекъсвате, когато говоря. Вие не знаете да работите с хората, Ларкин. И друг път съм ви го казвал. Вие сте съвестен и акуратен, не го отричам, обаче сте свикнали да работите с готови дадености. И нямате дори грам способност да влезете под кожата на един човек, да го предразположите, да го измените, изобщо да го превърнете от една даденост в нещо друго и значително по-подходящо за вас.

— Признавам, че съм лишен от педагогически дарби, мистър — произнася Ларкин подир късо мълчание. — Но мисля, че и институтът, в който работя, не е педагогически институт.

— Аз пък мисля, че тонът ви почва да не ми харесва.

— Моля да бъда извинен, ако съм сбъркал в нещо, мистър. Исках само да кажа…

— Оставете това! — прозвучава с нотка на досада басът на Мортън. — Обяснете с две думи какво предлагате, а аз ще го докладвам. Заедно със собственото си мнение, естествено.

— Не бих искал моето мнение да се различава от вашето, мистър — произнася с ясно доловима сервилност Ларкин. — И ако се опитах да формулирам по-различно становище, то е само от страх, че прекаленият максимализъм би могъл изобщо да осуети плана ни. Един преждевременен провал на канала…

— Провалът, разбира се, не е изключен — съгласява се Мортън, чийто глас е поомекнал. — И тъкмо затуй необходимо е още следната партида да бъде от такъв размер, че да сложим точка.

— Какъв размер предлагате, мистър?

— Казах вече: десет кила. Или нещо приблизително. Изобщо — не дреболии.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, мистър.

— Това вече е отговор — прозвучава по-добродушно басът.

Следват още няколко несъществени реплики, предназначени единствено да възстановят тона на добрите отношения. И една последна важна подробност:

— Можете да дойдете да ми докладвате вдруги ден към девет вечерта — уточнява Мортън. — А ако междувременно се случи нещо, ще ми се обадите по телефона.

Нямам време да изчаквам репликата на Ларкин, ако има такава. Оказва се обаче, че нямам време и за оттегляне. Едва съм прибрал в джоба приемателя и съм поставил крак на стълбата, когато чувам над главата си изтракването на ключалката. Дърпам се бързо и заставам прилепен към стената под прикритието на сянката. Едно не лошо прикритие, в случай че някому не скимне да надзърне през оградата надолу към двора.

— Да ви откарам ли с колата или ще вземете такси? — долавям с неприятна яснота гласа на Мортън, вече без помощта на апаратчето.

— О, не се безпокойте, ще взема такси — отвръща вежливо Ларкин, сякаш действително му е предоставен някакъв избор.

— В такъв случай, лека нощ.

— Лека нощ, мистър.

Струва ми се, че минават дълги минути, преди да чуя затварянето на вратата. И още други дълги минути, преди да се реша да изляза от сянката и погледна предпазливо нагоре. Никой.

Изкачвам се по стълбичката, затварям подире си и заключвам. Добре че на Мортън не му скимна да натисне ръчката, просто тъй, за проверка. Затуй пък моята проверка е налице. Едновременно задоволителна и обезпокоителна.

Сега всичко зависи от оня стар глупак.

Не помня кой автор бе казал, че картата на Европа щяла да бъде съвсем друга, ако вечерта преди битката при Ватерло не бил валял дъжд. Може би дъждът и хлъзгавият терен действително са изиграли доста кален номер на Наполеон. В настоящата история обаче капризите на времето не играят чак такава съдбоносна роля, затуй се въздържам да ги описвам подробно. Още повече те са доста еднообразни: почти непрестанно вали.

Този път обаче дъждът е решил да се извали през нощта, за да не досажда на пешеходците през деня. Тъй че когато заранта потеглям към Дрейк-стрийт, това става без сложните атракции, предизвикани от необходимостта да промъкваш отворения си чадър сред отворените чадъри на околните.

Потеглям към Дрейк-стрийт, не само защото там е работното ми място, а защото и Ларкин тръгва нататък и не ми остава нищо друго, освен да го сподиря от съответно разстояние. Пристигнал на нашата тиха романтична уличка, американецът влиза естествено в Главната квартира, докато аз я подминавам и сядам в градинката на скуера. Сядам не на скамейката, а на облегалката, както правят малчуганите, тъй като седалката е още мокра от нощния дъжд. Загръщам се в шлифера и се заглеждам към алеята, дето няма нищо заслужаващо внимание, понеже споменатите малчугани отсъствуват. Може би са на училище, а може би майките им са отказали да ги пуснат в това хладно време.