Богомил Райнов - Умирай само в краен случай

— Така е, изглежда — кима шефът. — Или нещо от тоя род. Във всеки случай капанът е очевиден. И тъкмо преди няколко минути тоя мръсен янки ме убеждаваше именно да минем към едрите партиди, като поемаше ангажимента да ги пласира незабавно зад океана.

Дрейк с решителен жест изпраща остатъка от скоча в гърлото си, сетне се отпуска уморено в креслото срещу мене, навежда глава и потъва в размисъл.

Допивам уискито си и изпушвам половин цигара, когато най-сетне рижият става мудно и излиза от стаята, като противно на обичая, ме оставя сам в кабинета. Отсъствието му всъщност трае не повече от две минути. А когато се връща, чувам го да произнася с меланхолия:

— Ще трябва да се простим с Ларкин, приятелю. Вие знаете, че съм хуманен човек, но няма как: ще трябва да се простим с Ларкин.

— Може би е вече късно — подхвърлям. — Може би той вече е съобщил необходимото на Мортън…

— Какво е съобщил?

— Ами, примерно датата на следващата пратка…

— Значи, вие също ме смятате за стар глупак, Питър — произнася с тъжен укор червенокосият. — Вие смятате, че старият Дрейк съвсем е изкуфял…

— Не съм допускал подобно нещо — бързам да го уверя.

— Допуснахте го, приятелю, допуснахте го! — заканва ми се с пръст шефът. — Но нищо, аз не съм злопаметен.

После отново се връща на предишната си мисъл:

— Е, какво? Ще намерите ли сили да понесете това, Питър?

— Какво имате предвид?

— Раздялата с Ларкин — какво друго!

— Не забравяйте, че Ларкин е човек на ЦРУ.

— Как ще го забравя! Нали именно затуй ще му устроим нашето малко траурно чествуване.

— Ръката на ЦРУ е дълга, мистър.

— Но не дотам, че да може да бърника и из Дрейк-стрийт. Тук в Сохо ЦРУ не се котира, приятелю. Тук ние се оправяме и без ЦРУ.

Той отново приближава към количката с бутилките, за да си сервира следващата доза.

— Така че въоръжете се с нужното самообладание, Питър, и обуздайте скръбта си. Знаете, че аз също съм чувствителен човек, обаче емоциите не бива да пречат на дълга и на справедливостта. Иначе цялата барака ще хвръкне по дявола.

Рижият отпива от уискито, без да си дава труда да го гарнира с лед, после отново сяда в насрещното кресло и се заема с любимото си занимание: подготовката на традиционната пура за употреба. А после потъва в размисъл и в облаци дим.

— А, Ларкин! — провиква се радушно Дрейк, когато четвърт час по-късно американецът влиза в стаята. — Извинявам се, че за втори път ви обезпокоих, но едва преди малко възникнаха някои нови подробности, които се налага да уточним. Обаче защо стоите така, седнете, седнете!

Ларкин сяда на дивана, дето до неотдавна е имала обичай да се разполага грациозната Бренда, без да си дава сметка, че не е особено препоръчително да заемаш мястото на една вероятна покойница. Сяда и зачаква, в привичната си поза на препариран и с привичното неподвижно изражение на слабото си мургаво лице. Не се налага да чака дълго, тъй като шефът посяга към бюрото, взема магнитофончето и пуска записа.

Човекът без друго е обигран професионалист. По време на цялата емисия физиономията му си остава все тъй невъзмутима и само в напрегнатия му поглед може да се долови дълбоката размисъл, насочена към главното: евентуалното и възможно по-убедително обяснение на тия фрази, насищащи затвореното и добре задимено пространство на кабинета.

— Е, намислихте ли версията си? — запитва добродушно рижият, когато мекото свистене на лентата отбелязва края на предаването.

— Защо трябва да намислям нещо, Дрейк? — вдига тежкия си поглед Ларкин.

— Защото материалът, който току-що чухте, го изисква — отвръща все тъй добродушно шефът. — Или може би вие отричате автентичността на тоя материал?

— Не, не я отричам, представете си — произнася сухо американецът. Изобщо нямам никаква нужда от лъжи, понеже истината е изцяло в моя полза.

— Не се и съмнявам — кимна рижият. — Вие знаете безпределното ми доверие спрямо вас. И все пак не бих отказал да чуя обяснението ви, макар и само тъй, за чиста формалност.

— Бях притиснат от Мортън — казва спокойно Ларкин. — И ако съм се въздържал да ви споменавам за това, то е било само за да не ви безпокоя излишно.

— А кой е всъщност тоя Мортън? — пита в интерес на чистата формалност Дрейк.

— Смятам, че е достатъчно ясно кой е: служител на Интерпол. Познава ме още от Ню Йорк. И по силата на едно нелепо съвпадение ме е надушил тук, в Лондон. И е тръгнал по дирите ми. И чрез свои източници и информация, които засега още не мога да уточня — (тук Ларкин не пропуска да ми отправи подозрителен поглед) — успява да разбере с какво се занимавам в момента. Така че бях притиснат.