Богомил Райнов - Умирай само в краен случай

На следващия ден броенето на американеца започва още от заранта и съвсем изкъсо. Впечатленията, натрупани от мене до вечерта, са твърде полезни за домашно упражнение на тема „Как прекарва деня си човек, който няма работа“. Впечатления, не само доста обилни, а и доста влажни, тъй като почти през целия ден вали. Обиколки по магазините, киснене и четене на вестници по кафенетата, обед в един испански ресторант на Сохо, малка почивка в хотела, сетне пак движение из града, два часа убити с помощта на филма „Дъщерята на Дракула“, сетне вечерта — смяна на костюма в хотела, а подир туй — пешеходна разходка до ресторанта „Белия слон“. Би могло да се помисли по проблема защо противно на традициите, слонът е бял, а не златен, обаче лично аз в момента съм зает с по-друг проблем. В случай че подир цял ден шляене най-сетне е настъпило времето Ларкин да се срещне с някого, това ще стане вероятно именно тук, в тоя скъп и уютен ресторант, чиято тиха обстановка настройва към задушевен разговор. За жалост — един разговор без мене. Истинска лудост би било да се настаня в заведението и да поема риска да бъда съзрян от американеца. Ако това бе някоя дупка в Сохо — иди дойди — ще играем на съвпадение. Но „Белият слон“ на Бонд стрийт и Питър от Дрейк-стрийт, това са две несъвместими неща.

Оглеждам улицата. Дъждът най-сетне е спрял. Редки минувачи и обилно осветление. Плюс един полицай с тъмен шлем, щръкнал унило на съседния ъгъл. Просто му завиждам в момента. Може да си стърчи тук до заранта, без някой да му обърне внимание, докато аз съм длъжен да циркулирам. Поемам бавно в обратна посока, като само за опит изваждам приемателното апаратче и натискам съответния бутон.

— Наистина ли не желаете стриди? — чува се на фона на неясен страничен шум един непознат глас.

— Не че не желая стриди, а просто не желая да се тровя — раздава се и гласът на Ларкин.

— Мистър Мортън познава добре заведението ни — прозвучава вече доста по-слабо друг глас, вероятно тоя на метр д’отела.

— Не говоря за заведението ви, а за стридите — долавям едва-едва гласа на американеца.

Загасям апаратчето. Няма смисъл да се хаби напразно лентата на магнитофона, който се задействува едновременно с приемателя. Значи, мога да разчитам на прослушването в радиус около стотина метра. И значи — Мортън…

Ново име. И нова въпросителна. Надеждата ми е, че ако Мортън е действително това, което предполагам, че е, то разговорът, поне в известна своя част, едва ли ще се води в един ресторант, дори да се касае за ресторант като „Белия слон“. Именно затуй се отказвам от рискованите стъпки, които ми хрумват в първия момент: да се приютя по някакъв начин откъм черния вход или да се опитам да проникна по-близо до заведението през задните сгради. Задоволявам се с най-простото: да мина в разстояние на час и половина три пъти по Бонд стрийт с крачките на човек, излязъл на вечерна разходка. Бих минал и повече пъти, ако оня полицай не продължаваше упорито да проявява една странна привързаност към „Белия слон“ и да стърчи нейде в съседство с ярко осветения вход.

— Мисля, че кафето можем да го пием и в къщи — чувам при третото си минаване гласа на Мортън в приемателя.

— Както желаете… Все пак аз бих взел един сладолед… — отвръща Ларкин.

Приказки без значение. Но не и за мене. Избързвам надолу по улицата, додето стигам пиацата за таксита. Три коли. И трима различни по възраст шофьори. Избирам най-младия. Старите обикновено са капризни и мърморковци. Младите пък са безочливи. И все пак избирам най-младия. Вероятно, защото лицето му ми се вижда по-симпатично.

— Ще ви моля да слезете до Клифърд-стрийт, да влезете в нея, да обърнете и да спрете на ъгъла.

— За какво ви са тия акробатики? — пита шофьорът, като ме поглежда изпитателно.

— Натоварен съм да следя едно лице, обаче това да си остане между нас…

— Вие сте частен детектив?

— Именно. Но това да си остане между нас…

— Само да не ме забърквате в разни истории — промърморва момъкът, като запалва мотора.

— Не се безпокойте. Никакви истории.

Той изпълнява точно маневрата и се залоства на входа на Клифърд-стрийт, а аз слизам и се заемам да наблюдавам другия вход — оня на „Белия слон“. Няколко минути по-късно Ларкин излиза с някакъв мъж, малко по-висок и доста по-пълен от него. Двамата бавно поемат насам и аз вече съм почти убеден, че напразно съм наел таксито, когато те напускат тротоара и се отправят към един черен плимут, гариран насреща. Качвам се в колата и нареждам на шофьора: