Богомил Райнов - Умирай само в краен случай

Изскачам прочее. И се натъквам на юмрука на Том. Един достатъчно твърд юмрук, принуждаващ ме да отстъпя и да се опра на най-близкия стол. Миг по-късно столът сякаш от само себе си се разбива в главата на Том. Уви, тя е не по-малко твърда от юмрука му. Мъжът се олюлява, но не пада. Падам аз. Вероятно от искрата на съпричастие, възникнала между темето ми и някакъв твърд предмет. Зад гърба ми Питър наново е влязъл в действие.

Премълчавам подробностите по останалото, за да не дразня низките инстинкти. Във всеки случай на няколко пъти се опитвам да се вдигна от пода, ала безуспешно. Тия двама души очевидно разполагат в момента с по двайсет ритника, защото накъдето и да се обърна, навсякъде срещам ритници. Предполагам, че последният е бил най-силен и насочен вероятно в главата ми. Предполагам, обаче не съм сигурен, тъй като тъкмо при последния загубвам съзнание.

Нямам представа колко време е минало и какво точно е станало, додето отново дойда на себе си. Първата ми мисъл е, че ако животът е тая страшна болка, която в момента изпитвам, едва ли си струва труда да оживявам. Една болка, разпределена в неравни порции върху цялото ми тяло, като все пак лъвският пай се пада на главата.

Втората ми мисъл е, че в тая стая междувременно е станало твърде студено и ветровито. Трябва да минат още доста минути, додето успея да отворя очи и да разбера, че съм захвърлен в един тъмен ъгъл на улицата. „Да отворя око“ би било по-точно като израз, понеже за момента съм в състояние да отворя само едното.

Третата мисъл е най-неприятната. Животът винаги ни оставя най-неприятното за накрая, като десерт. Когато най-сетне, стиснал зъби в разбитата си уста, съумявам да сподавя болката, да размърдам ръце и да преровя джобовете си, принуден съм да установя, че са празни. Съвсем празни.

Отпускам се наново върху студените плочи на тротоара, понеже с тия няколко движения напълно съм изчерпал силите си, понеже всичко в главата ми се върти и понеже последното откритие ми е подействувало като удар в стомаха. На десет крачки от мене и на три метра над мене уличната лампа безучастно пръска в мрачината флуоресцентните си лъчи. Но както съм легнал на земята и както ги гледам през полуспуснатите си клепачи, тия лъчи ми се струват като огромните пипала на един отвратителен бял паяк, насочени безпощадно насам, за да ме обгърнат и да ме смачкат.

Така, проснат на тротоара, пребит от бой, ограбен и лишен от всякакъв белег за самоличност, започвам новия живот на новото си местоназначение.

— Той е превърнат просто на бифтек, този нещастник — чувам в просъница да казва някой над главата ми.

Гласът е тъй дрезгав, та бих помислил, че това е Кети, ако не беше глас на мъж.

— Готов е за моргата — раздава се нова фраза, но сега тембърът е друг.

— Трябва да го вдигнете от тука, Ал — произнася първият субект. — Грехота е да го оставим да лежи тъй.

— Нека си лежи — забелязва вторият субект. — Готов е за моргата.

— Не, все пак трябва да го вдигнете — промърморва подир някое време първият. — Отнесете го долу и вижте да го позакърпите…

— Както кажете, мистър Дрейк — съгласява се вторият.

Не знам къде и какво точно е това „долу“, но съзнавам, че две здрави ръце ме вдигат без особено усилие като наръч дърва и ме понасят нанякъде. Разликата в случая е може би само тази, че дървата не изпитват болка, докато аз от грубата прегръдка на непознатия и друсането усещам, че наново ми призлява.

По-нататъшните ми преживявания представляват някаква неравна поредица от мигове на мрак и на светлина, и миговете на мрака са значително по-желани, защото представляват забрава, докато миговете светлина са изпълнени с пареща болка. Вероятно лечебна болка — понеже смътно разбирам, че някой промива наранените места и ги превързва, — но все пак болка.

Когато най-сетне окончателно се опомням, вече е ден. Не мога да кажа кой точно ден, ала съм сигурен, че се е съмнало, тъй като през малкото прозорче над мене се спуска широк слънчев лъч като светлинния сноп на прожекционен апарат сред здрача на кинозалата. Помещението, дето лежа, съвсем не прилича всъщност на кинозала, ако не броим полумрака. Това е някакъв килер, зает почти изцяло от пружината, на която съм проснат, и от фигурите на двамата мъже, надвесени над мене.

Тия двамата нямат вид на болничари. Нещо повече, от моята долна гледна точка видът им е доста застрашителен. Твърде различни по ръст, те са еднакво плещести, с еднакво ниски чела и еднакво изпъкнали челюсти, а двата чифта малки тъмни очи ме гледат с едно и също хладно любопитство.