Богомил Райнов: Умирай само в краен случай

Часът вече отива към пет, обаче това не пречи на жената да буксува упорито върху същия мотив, и по-точно върху поясненията, че си има приятел и почти съпруг, но че за мой голям късмет приятелят в момента е извън Лондон, а аз кой знае защо съм й харесал още от първия момент, въпреки недопустимо пиянския си вид, но това, дето съм й харесал, още не ми дава право да си въобразявам кой знае какво или да допускам, че е от ония, дето караулят по тротоарите, само защото се е съгласила да ме приеме на масата си и да изпие една чашка в компанията ми и че тайната за нашата толкова бърза и неочаквана близост е единствено и само във факта, че кой знае защо съм й харесал, макар че, между нас казано, съвсем не съм представлявал нещо бог знае какво, особено в тоя си пиянски вид. Изобщо тя през цялото време извънредно много държи да ме убеди, че не е проститутка и аз великодушно се съгласявам с нея, за да не я дразня, макар че ако тя не е проститутка, то в такъв случай аз съм самият Кентърберийски епископ, ако не и Римският папа.

— Май че вече е време да вдигаме котва — осмелявам се да предложа, когато малката стрелка на часовника каца точно на пет.

— Защо да вдигаме котва? — запитва невинно дамата.

— Ами за да спим…

Тя обаче приема невинната ми фраза като доста груб намек за плътски отношения и не пропуска възможността наново да ме уведоми, че си има приятел, дори в известно отношение почти съпруг, подир което все пак признава неохотно, че аз наистина съм й донейде симпатичен и че само поради тази причина тя може би ще се съгласи да си позволи с мене някои малки интимности — в наше време кой не си ги позволява, но без излишни прекалености и перверзни и изобщо при условие че ще се държа прилично, което естествено означава да й дам и известна дребна сума на заем: „Не си въобразявайте, момчето ми, че се касае за такса или нещо от тоя род“, а просто една дребна сума, тъй като приятелят й в момента се намира чак в Ливърпул по една съвсем неотложна работа.

Едва подир тия последни обяснения от нейна страна и подир заплащането на сметката от моя страна: „Понеже и без туй сте извадили портфейла, не е зле още сега да ми дадете моите двайсет лири, момчето ми“, ние най-сетне напускаме кафенето и излизаме на въздух.

Тя се казва Кети, доколкото мога да вярвам на келнера, наричащ я тъй с не твърде почтителна интимност. Тя се казва Кети и живее съвсем наблизо, и по-точно в хотелчето на другия край на улицата. Във всеки случай завежда ме именно в това хотелче и ние минаваме транзит край гишето на ресепсията, изкачваме се на първия етаж и се озоваваме в стая с плътно спуснати пердета и застоял въздух, наситен с аромата на евтин одеколон.

„Най-сетне — легло“, помислям, когато Кети завърта електрическия ключ. Приближавам с несигурни стъпки до въпросната мебел и блажено се изтягам върху кувертюрата от изкуствена коприна.

— Бихте могли да си изуете поне обувките, момчето ми — промърморва жената с една просто удивителна досетливост, ако се вземе под внимание броят на изпитите чаши.

— Не ставайте дребнава.

Мъглявините на настъпващата дрямка ми пречат да наблюдавам в подробности започналия вече номер на събличането. Така е може би и по-добре, защото отпуснатата повяхнала плът, която постепенно се разкрива под дантеленото черно бельо, не е особено прелъстителна.

— Предполагам, че не страдате от разни там болести… — чувам сякаш от много далече този все още изискващ известно смазване глас.

— Аз искам да спя, Кети — уточнявам сънливо, за да отклоня разговора на венерически теми.

— Така си и знаех, че сте извратен — произнася тя с укор. — Дойдохте да зяпате как се събличам, а сега искате да спите…

Искам, вярно е. Само че не ми се отдава. Защото последната реплика още не е заглъхнала, когато през вратата, оказала се по силата на фатално съвпадение незаключена, нахълтват двама мъжаги.

— А, мръсница такава! — изръмжава единият. — Ето, виж я, Том, тази мръсница! Виж я и запомни всичко, Том!

Трябва да благодаря на дрямката, задето още не ме е оборила. Скачам бързо, ала тутакси наново се озовавам в леглото, съборен от юмрука на разярения непознат.

— Остави човека, Питър — осмелява се да възрази Кети. — Между нас няма нищо такова, което…

За жалост, както е застанала тъй почти гола сред стаята, защитницата ми не е твърде убедителна, без да говорим изобщо за това, че никой не й обръща внимание. Питър отново се накланя към мене, което дава възможност на обувката ми да го светне право в лицето. Той се хваща машинално с ръка за разкървавената устна, додето аз забивам другия си крак в корема му. Леко стъписване в лагера на противника, достатъчно, за да изскоча най-сетне от това неудобно легло.