Богомил Райнов: Умирай само в краен случай

Вече сме в Темза. Параходът трябва да разтовари някаква стока и да натовари друга, преди да вземе курс към Северно море, а оттам — към Мурманск. А ние, неколцината членове на екипажа, незаети с работа, получаваме разрешение да разгледаме дебрите на Лондон, като биваме предупредени, че точно подир едно денонощие трябва да се завърнем в базата си, ако не искаме да артисаме в добрата стара Англия.

И като казах „дебрите на Лондон“, вече е ясно, струва ми се, че се забиваме направо в Сохо, тъй като тук са и най-дълбоките дебри. Откровено казано, вторият помощник и момчетата, които са с нас, биха предпочели най-първо да се поразходят из големите булеварди, из Оксфорд стрийт и Риджън стрийт, за да позяпат насам-натам. В джоба ми обаче като по чудо се оказва доста солидна сума и аз предлагам най-първо да хапнем и пийнем по нещо и ги замъквам в Сохо, а нещата оттук нататък вземат такъв обрат, че забравяме останалите забележителности на града.

Вината в случая е най-вече моя, понеже се запивам. Запивам се по примера на моряците от най-лошия тип, глупаво и диво, сякаш трябва да си отпия за всички сухи дни, прекарани по море, като сменям напитките и сменям кръчмите и мъкна подире си момчетата, опитващи се напразно да ме вразумят. Но колкото и да дивея и колкото да сменям кръчмите, аз държа туй да става възможно по-близо до една определена улица и възможно по-наяве, защото шумната моряшка кампания, разгуляла се посред бял ден — това е подробност, която прави впечатление и се запомня дори и в Сохо, а аз държа именно да правя впечатление и да бъда запомнен.

Пиршеството стига връхната си точка вечерта, а през нощта работата още повече се разлигавя, понеже до парахода ни чака доста път и призори трябва да бъдем на борда и момчетата правят отчаяни опити да ми припомнят тази подробност и изобщо да ме обуздаят, а аз непрекъснато повтарям, че има време, че за всичко има време, че работата не е заек да избяга и че още една предпоследна чашка няма да навреди никому, а когато те се опитват да ме измъкнат насила от поредната кръчма и най-сетне успяват и ме извличат на улицата, аз се изтръгвам от ръцете им и побягвам накъдето ми видят очите, но макар да бягам накъдето ми видят очите, гледам да не се отдалечавам твърде от една определена улица.

Моряците, тия добри момчета, обикалят известно време да ме търсят насам и натам и в един момент минават на две крачки от тъмния вход, дето съм се притаил, и аз съвсем ясно чувам гласовете им.

— Абе кво го прихванаха изведнаж тоя човек… — казва някой.

— Запой, какво друго — отвръща вторият помощник. — Не знаеш ли какъв им е табиетът на тия, дето са по запоя…

Изобщо те обикалят известно време, а накрая все пак изглежда решават, че с мене или без мене трябва да бъдат на парахода в определения час, пък там нека комендантът решава ще ме търсят ли или ще вдигнат котва. Но аз предварително знам какво ще реши комендантът, защото ако на борда все пак някой отчасти е в течение на моята история, това е именно той.

Погледът ми, погаснал не толкова от изпитото уиски, колкото от безсънната нощ, апатично е спрял върху младата жена, вдигнала високо поли, за да ми покаже краката си в дълги мрежести чорапи. Жената е нарисувана с ярки бои и се мъдри върху окачения на стената афиш с пояснителен надпис: Ремън ревю бар.

В тоя утринен час малкото заведение е още тихо и пусто, без воя на автоматичния грамофон и без изправените до тезгяха мъже, наливащи се с гинес — тая отвратителна черна бира, миришеща на прегоряла захар и представляваща най-голямото лакомство за средния англичанин.

Заведението е на самия ъгъл на улицата, която не знам защо от известно време насам привлича вниманието ми, и ние сме били тук още вчера, но съвсем за малко, колкото да обърнем по две чаши, преди да продължим към следващите кръчмарски етапи на гуляя.

Подир часа на заранната закуска двамата келнери са заети да разчистват бакърения бар, додето шефът се занимава със сметките си зад автоматичната каса. Трима души, разположени край маса до витрината, разделят вниманието си между чашите гинес и пресните броеве на Дейли мирър. А в насрещния ъгъл аз стоя омърлушен пред чашата уиски като всеки пияница, намиращ се в депресивния етап на запоя.

Взирам се безсмислено в ярката нарисувана жена насреща, когато до мене застава живата. Не по-малко ярка. И не по-малко нарисувана. Без да се пести пудрата и червилото.

— Скучае ли голямото ми момче? — запитва тя с глас, който подир часовете на съня явно се нуждае от леко смазване.