Богомил Райнов - Умирай само в краен случай

Червенокосият замълчава, за да даде време на китаеца да сервира кафето и да се отдалечи. Сетне отпива от чашата си и сбърчва нос:

— Пилетата им бяха добри, обаче кафето по китайски е също като английското, само че по-лошо — установява Дрейк с нотка на национален нихилизъм, която мистър Оливър едва ли би одобрил и на която би противопоставил собственото си кафе, дело на един чистокръвен англичанин.

За да подобри вкуса си, шефът запалва пурата и поема две-три обилни порции дим. Сетне между кълбата дим се промъкват и думите:

— Пазете се да не ви заподозра, приятелю, че искате да ме скарате с Ларкин…

— Смятам, че вашата подозрителност е достатъчно очевидна и без подобни добавъчни доказателства — промърморвам равнодушно. — Но все пак тя трябва да почива на някакви разумни основания. Аз нямам никакъв интерес да елиминирам Ларкин по простата причина, че не мога да го заместя, а следователно и да си присвоя процентите му.

— Именно — кима Дрейк. — И не бива никога да забравяте това. Колкото вие сте ми нужен за пътя на стоката дотук, толкова и Ларкин ми е необходим за пътя оттук нататък. Необходим ми е, Питър, ясно ли ви е? Иначе не бих му разрешил да ми отнема от печалбата.

— Съжалявам просто, че проиграх възможността да ви сервирам по-солидни доказателства. Но вината за това е само моя.

— В какъв смисъл? — вдига вежди рижият.

— Прекалено грубо манипулирах мис Нелсън. Прекалено избързах с обвинението си. Трябваше най-първо да я размекна… да я предразположа.

— А защо избързахте тъй? Вие сте обикновено доста хитър, приятелю.

— Защото вече почваше да ми опъва нервите с този свой стриптийз. Аз не съм от желязо, мистър.

— Приятно ми е да го чуя, Питър — усмихва се доволно червенокосият. — Най-после. Излиза, значи, че тая жена е имала силата да изкусява не само стария Дрейк. Излиза, значи, че не сте минали съвсем безучастно край тази гъвкава снага и че аз не съм единственият глупак на тоя свят.

Ларкин е необходим на Дрейк и това трябва да ми е ясно. И макар да не е зле шефът постепенно да свиква с мисълта за възможното предателство на американеца, но прекаленото пресилване и ускоряване на играта би могло само да ми навреди.

Ларкин е необходим и на мене. Аз обаче рядко съм в състояние да го наблюдавам дори отдалече. Този човек не принадлежи към фауната на Дрейк-стрийт. И се явява на нашата улица само когато има да обсъжда нещо с шефа. И Питър, независимо от качеството си на пръв помощник, никога не присъствува на тия обсъждания.

Аз не съм необходим на Ларкин. Вече сме в началото на септември и от завръщането ми от България е изминало сума време, но американецът нито веднаж под никаква форма не е потърсил контакт с мене. Следователно, ако трябва да се ръководя от принципа на генерала, изводът е, че Ларкин пет пари не дава за някакво продължително или постоянно използуване на мрежата за свои цели. И в случай че това е действително агент на ЦРУ, аз съм изправен пред възможно най-неприятния вариант: мрежата ще бъде използувана като оръдие за политическа провокация. Също както и Дрейк е използуван в момента като оръдие.

Наистина най-лошият вариант. Аз и хората ми можем на свой ред да изиграем ролята на оръдия, без дори да си даваме сметка за последиците. И след като каналът веднаж е изпробван, срокът на провокацията едва ли е много далече. И няма никакво време за губене.

А аз в тия дни само това и правя: губя си времето. Кисна по книжарниците на Дрейк-стрийт или чета вестници в кафенето, но и в единия, и в другия случай не пропускам да следя входа на генералния щаб. Защото там може да се появи Ларкин.

Вече съм имал възможността подир всевъзможни предпазни мерки да установя местопребиваването на американеца. Това е хотел „Сплендид“ в малка уличка от другата страна на площада. Великолепието на хотела се ограничава само в импозантното название. Иначе това е заведение за туристи от средна категория, дето съдбата е определила на Ларкин стая под номер 305. Една стая, чийто прозорец гледа към улицата и който следователно вечер може да бъде гледан и от самия мене, колкото за да установя, че е светъл или тъмен. Нищо повече.

Вече съм имал и възможността, пак с цената на всевъзможни мерки за сигурност, да проследявам американеца по пътя му от главната квартира на Дрейк до хотел „Сплендид“. Запомнял съм акуратно по кои улици минава, на коя будка спира да си купи вестник и дори не съм пропускал знаменателния факт, че веднаж освен вестник взима и списание „Тайм“. Нищо повече.