Богомил Райнов - Умирай само в краен случай

Във всеки един от клубовете бивам допускан без формалности и във всеки един от тях ме наричат „мистър Питър“, ала очевидно никой няма нужда от мене и хората са убедени, че съм се отбил просто да позяпам програмата. И ако това донейде ги учудва, то е само защото програмата и в трите заведения е тъй калпава, че едва ли някой друг освен туриста-хаплю би си дал труд да я зяпа.

Така минава целият ден. Нищо за отбелязване, освен една подробност, която също не е особено любопитна — следен съм. Не твърде настойчиво и не особено грубо, но съм следен. Само привечер, когато — противно на предписанията — напускам Дрейк-стрийт и завивам по голямата улица, онзи тип зад гърба ми ускорява крачки и дори се поколебава дали да не ми прегради пътя. Ала понеже влизам в близкото магазинче за шоколад и малко по-късно наново се връщам към Дрейк-стрийт, непознатият се успокоява. Впрочем той не ми е чак толкова непознат. Ако не ме лъже паметта, това е същият онзи Том, от когото съм изял не малко ритници в стаята на Кети.

— Някой да ме е търсил? — запитвам просто така, когато влизам в хотела.

— Съвсем не, мистър Питър — отвръща братът на Дорис, който в момента е на вахта зад гишето.

Един едър добряк, също като сестра си. Само да не му се наденеш на юмруците.

Дорис е горе, заета да оправя една от стаите.

— Позволих си да ви купя малко бонбони — казвам, като й подавам голямата кутия, най-голямата, с каквато е разполагал магазинът.

— О, вие сте извънредно щедър — възкликва жената. — Това е прекалено скъп подарък дори за рожден ден!

— За рождения ден ще ви поднеса още по-голяма.

— Той вече мина — засмива се Дорис.

„А до следващия аз навярно ще мина и замина“, допълвам на ум мисълта й.

Вторникът е също като понеделника. А срядата като вторника. С една разлика все пак: успокоени от примерното ми държане, типове като Том са престанали да се мъкнат зад гърба ми. Може би именно тази малка подробност разкрива възможността за една непредвидена среща в четвъртъка.

Излязъл съм от кафенето подир обичайната закуска и застанал на ъгъла, наблюдавам с носталгия голямата улица, която от тесния улей на Дрейк-стрийт ми се представя като заветния път към широкия свят. В тоя утринен час минувачите са съвсем редки, тъй като работният народ вече е по канцелариите, а домакините с пазарските чанти няма какво да търсят насам. Пред ресторанта на италианеца е спрял хладилен камион, от който един здравеняк, облечен като санитар, вади сандък с късове телешко. От другата страна пред магазина за плодове е спрял втори камион с каси портокали. А малко по-насам забелязвам слаб мъж с черен костюм и черно бомбе. Мъжът е втренчил очи в мене и щом улавя погледа ми, прави затворнически знак, сетне поема по голямата улица и свива в първата пресечка, като се обръща да провери дали го следвам.

Скуката през тия дни тъй ме е налегнала, че решавам да го следвам, просто за да видя за какво се касае. Така че хлътвам подире му в малка сладкарничка, разделена на старомодни сепарета, и малко по-късно се озовавам в най-крайното сепаре лице срещу лице с непознатия.

— Два чая, моля — съобщава човекът с бомбето на келнерката, без да си дава труд да ме пита дали съм по чая или по кафето.

Впрочем той вече е свалил бомбето и дори е успял да избърше с кърпичката запотената си гола глава. Приключил тъй с грижите за собствената си персона, непознатият изцяло се посвещава на моята, като изпитателно и недоверчиво ме разглежда с полусвити очи. И едва след като момичето оставя чая и се отдалечава, благоволява да произнесе:

— Книжата ви, ако обичате!

— Най-първо вашите — отвръщам.

Разликата между двама ни е тази, че той има книжа, а аз — не. И от служебната му карта личи ясно, че е служител в Скотланд ярд.

— Боя се, че не мога да задоволя любопитството ви — казвам. — Съвсем наскоро заедно с портфейла ми задигнаха и паспорта.

— Знам това — отвръща сухо полицаят. — Исках само да ви го припомня.

Той поставя две бучки захар в чая си, прибавя резенче лимон и се заема с разбъркването на настойката. Задоволявам се да го наблюдавам, тъй като аз лично нямам страст към китайските напитки.

— Прочее, вие сте човек без легитимация — напомня с излишен педантизъм непознатият, като продължава да върти до умопомрачение лъжичката в порцелановата чаша. — А мястото на един човек без легитимация, позволете да ви поясня, е в участъка.

Той най-сетне се сеща, че захарта отдавна се е разтворила в чая, защото изважда лъжичката и поднася чашата до тънките си безкръвни устни. Сетне отново я връща на изходна позиция и допълва: