Богомил Райнов - Умирай само в краен случай

Костюмът на Райт е безупречен и точно същият, с който ми се е мяркал досега в ресторанта на италианеца или в насрещното кафене. Този тип винаги е облечен с подчертана строгост, сякаш се готви да върви на погребение или току-що се е върнал оттам: черни дрехи, черна вратовръзка, черни обувки и дори, ако се не лъжа, черни чорапи.

Наблюдавам известно време хубавеца с риск да обидя разположената на дивана хубавица и възползуван от обстоятелството, че в момента цялото му внимание е съсредоточено върху реакциите на шефа.

— Това какво е? — мърмори Дрейк, като сочи нещо с късите си пълни пръсти.

— Възнаграждението за нашия човек… — обяснява сервилно Райт.

— Че кой му е определял такова възнаграждение?

— Ами този път не е съгласен за по-малко… Два тона пратки от Дания са задържани в митницата… Наложило се е да плати по-солидно, за да ги освободи…

— И ти му вярваш? — изръмжава шефът. — Че той нарочно е скроил тоя провал в митницата, за да ни оскубе по-здраво.

— Като сме му в ръцете…

— Ще видим кой на кого е в ръцете — промърморва Дрейк и минава нататък.

Аз на свой ред минавам нататък, в смисъл че отмествам очи от бюрото към дивана между двата прозореца. Пътем казано, двата прозореца в тоя кабинет са винаги плътно затулени от кадифените маслинено-зелени завеси и помещението е осветено от златистата светлина на два кристални полилея. Хубавицата, разположена в грациозна поза на дивана, е облечена като естрадна певица, от тия, слънчасалите — яркочервен ансамбъл от туника и панталони, широки като поли, всичко това поръсено за още по-голям ефект с някакъв златен прах и гарнирано със златни ширити. Що се отнася до физиката и по-точно до лицето, което единствено е налице — тъй като всичко останало е скрито зад пурпура и златните песъчинки, то е наистина ослепително, почти като козметична реклама или като киноплакат от епохата на божествената Гарбо.

Нямам представа какви са точно функциите на дамата в предприятието на Дрейк, но тя ми прилича на една от тия, луксозните пантери, дето показват в ревютата последните модели на висшата мода, освен ако не смъкват същите тия модели пред очите на кабаретната публика. С две думи, едно от тия грациозни същества, в които всичко е фалш, като се почне от безмълвния език на очите и се свърши с красноречивите жестове на ръцете. И нищо чудно, че когато, прибрала се в къщи, дамата окачва в гардероба алената туника, тя може би поставя на закачалката и грацията си и дори си казва: „Уф, писна ми от грация“, и възприема обичайното си държане на перачка. Допускам даже, че прави същото и с недостъпния си вид, защото жените, които са били или все още са крайно достъпни, нерядко си въобразяват, че една фасада на непроницаемост ще повиши добавъчно цената им.

Разбира се, не е изключено и другото, а именно че прекалено строгата ми оценка е резултат на накърнено самолюбие. Алената красавица наистина се държи тъй, сякаш изобщо не забелязва присъствието ми, като за сметка на това с подчертано любопитство съзерцава папиросата си, кацнала на края на дълго цигаре, а понякога удостоява с внимание и върха на червената си обувка — тая на преметнатия крак, тъй като другата е дълбоко скрита в диплите на копринения крачол.

— Разходите растат, приходите намаляват… — чувам откъм бюрото полугласното ръмжене на шефа.

Това е вероятно заключителният акорд на беседата, понеже Дрейк бърка във вътрешния си джоб и изважда чековата книжка. После надрасква с обиграна ръка словом и цифром, завърта подписа и като подава чека на Райт, прави още една бележка, макар и вече от интимен характер:

— Вие пак сте излели шишето одеколон върху костюма си, драги…

— Това е съвсем дискретен парфюм, мистър… — оправдава се хубавецът. — И доста реномиран…

— Не знам колко е реномиран, обаче винаги когато приближите до бюрото ми, изпитвам нужда от газова маска — промърморва кисело шефът.

И туй вече наистина е финалният акорд, защото рижият прави привичния си нехаен жест, означаващ „разкарвай се“ и най-сетне решава да ми обърне внимание, а Райт се запътва към вратата, като ме облъхва пътем с такъв аромат, сякаш съм се озовал внезапно в гора от разцъфнали люляци.

— Е, мистър Питър Феникс, с какво мога да ви бъда полезен? — запитва шефът, когато оставаме сами.

Ние обаче всъщност не сме сами и преди да започна, аз неволно и неловко поглеждам по посока на алената туника.

— Говорете спокойно — окуражава ме Дрейк, уловил погледа ми. — Бренда е моя приятелска. А аз, като наивен човек, нямам тайни от приятелката си. Предполагам, че именно това някой ден ще ми изяде главата.