Богомил Райнов - Умирай само в краен случай

Тя забеляза погледа ми и машинално дръпна надолу полата си, сякаш за да ми каже да не се завирам, дето не ми е работа, изобщо един толкова демодиран в наше време жест, че дори ме трогна, тъй като ми спомни младините, когато това подръпване на полата бе все още обичаен защитен или предизвикателен рефлекс. Вън от въпросния жест и вън от един-два бегли погледа, мис Грей през тия няколко минути изобщо не даде вид, че забелязва присъствието ми и вниманието й е насочено изцяло към Дрейк, макар че дори и насочено към Дрейк, то си оставаше едно ледено учтиво внимание.

Ако трябва да допълня характеристиката с някои физически черти, без да изпадам, разбира се, в булеварден тон, би следвало да обобщя, че женските й атрибути бяха на мястото си, достатъчно щедри, за да се нравят на просташкия ми вкус, и достатъчно добре подчертани от лилавия пролетен костюм. С две думи — дамата заслужаваше, поне ще се отнася до външния вид, една напълно положителна оценка и аз може би бих си позволил да й го кажа — сега или по-късно, макар че никога не й го казах, нито сега, нито по-късно, понеже когато една жена вади такова високо самочувствие, тя очевидно не се нуждае от комплименти, за да поддържа духа си в добра форма.

Прочее ние с мис Грей сме излезли от бюрото на Дрейк — намиращо се в същата сграда, от която Борислав на времето бе изблъскан навън — и сме се запътили надолу по Дрейк-стрийт към широката улица и широкия свят. Линда мълчи и с бързите си енергични крачки достатъчно ясно ми подсказва, че няма време за безцелни пролетни разходки и за излишни приказки. Аз също не съм настроен за приказки и за да го демонстрирам по-ясно, пристъпям половин метър след жената.

— Вървете до мене де, не изоставайте — промърморва тя, когато свиваме по голямата и вече доста оживена улица.

— Не се безпокойте, няма да избягам — отвръщам, без да си давам труда да увеличавам скоростта.

Мис Грей обаче вероятно наистина се безпокои. И понеже аз не ускорявам крачките си, налага се тя да забави своите. Впрочем пътят ни, поне както тя го е програмирала, свършва само подир две пресечки.

— Ето, това е придворният доставчик за хората на Дрейк — обявява тя, като махва небрежно с лилавосивата си ръкавица към широката витрина на насрещния магазин.

Витрината е богато отрупана с мъжки облекла. Вероятно стопанинът е имал амбициозната задача да събере тук под един покрив цялата безвкусица на Лондон.

— Боя се, че вашият доставчик няма да бъде и мой — възразявам. — Аз, знаете, не съм достоен за такъв разкош на цветове.

— Физиономията ви показва обратното — отвръща студено жената.

Сетне добавя:

— И какво всъщност искате?

— Нищо повече от един-два прилични костюма. Ако ви е ясно, разбира се, какво значи това.

Тя не благоволява да обърне внимание на остротата ми, прави кръгом и мълчаливо се отправя в обратна посока. Следвам я.

Маршрутът този път се оказва значително по-дълъг и ни отвежда до голям магазин на Риджънт-стрийт. Изкачваме се в мъжкия отдел, където успявам да се снабдя с два сиви костюма в различен тон, пет бели ризи, няколко вратовръзки и малко бельо. Мис Грей изтърпява покупките ми с явни признаци на нетърпение, което не й пречи да следи любопитно кои и какви артикули удостоявам с вниманието си. Заплащам покупките с част от банкнотите, връчени ми преди малко лично от шефа, поемам двете картонени кутии и двата обемисти плика и забелязвам:

— Мисля, че няма да е зле, ако взема и едно куфарче…

— Ще купувате куфар само за да ги отнесете до хотела? — запитва хладно дамата.

— Куфарът винаги е необходим — промърморвам.

— Да, но за човек, който пътува — уточнява тя. — А вие едва ли ще имате подобна възможност.

Отминавам без внимание многозначителната реплика и се отправям към горния етаж, дето, ако се вярва на надписите, се намира отделът за куфари. Линда ме следва отегчено, ала вече се въздържа от бележки.

Тя се въздържа от бележки и по целия обратен път. И чак когато стигаме до нашата мила Дрейк-стрийт, промърморва:

— Аз ви напускам.

— Не ви задържам — отвръщам с такъв тон, сякаш да я задържа или не, това наистина зависи от мене.

И ние се разделяме с една съвсем взаимна неприязън.

— Мистър Питър? — запитва услужливо жената на ресепсията в „Аризона“. — Секретарят на мистър Дрейк се обади за вас. Ще ви дам номер двайсет и две, една наистина хубава стая.

От тия думи ми става ясно, че, първо, шефът има и друг секретар освен мене и че, второ, българското ми име е получило английската си транскрипция. Оттук нататък всички на Дрейк-стрийт ще ме наричат мистър Питър.