Богомил Райнов - Умирай само в краен случай

„С два пистолета“, поправям го. Само че на ум.

Прекарвам следния ден в непосредствена близост до улицата на Мортън, като убивам времето из кафенетата недалеч от Марбъл Арч, които сменям за разнообразие на неравни интервали. Да се разхождам по улиците би било вероятно по-малко скучно. Обаче при тоя дъжд…

Привечер все пак решавам да намина към дома на американеца, за да разреша някак си въпроса за нощуването. Това успокоява изглежда горилата, която през целия ден се е мъкнала подире ми, защото тя остава да ме чака на ъгъла, приютена под голямата черна гъба на чадъра си.

Другата горила — тук сред тия горили човек се чувства като в зоологическа градина, с тая разлика, че в зоологическата градина между вас и животните има решетки, — другата горила с раирана жилетка ми отваря вратата и тоя път без унизителни въпроси ме въвежда при господаря си.

— Е, мистър Питър — посреща ме с известно добродушие Мортън, разположен с вестник в ръка до камината. — Изглежда, че тая вечер няма да имам удоволствието да спя под един покрив с вас.

— Щом сте решили да ме изгоните… — произнасям унило.

— Нямам никакво намерение да ви гоня — успокоява ме домакинът. — Но мога да ви разреша да се върнете в хотела си. И да ви уведомя, че вече не ви заплашва никаква опасност.

— Искате да кажете, че Дрейк…

— Тъкмо това искам да кажа — кима той. — Вашият шеф е бил извикан днес за малка справка в полицията. Мисля, че е ставало дума за някаква невинна контрабанда… не на наркотици, а на порнография. Изобщо освободили са го веднага след разпита. За нещастие, когато се е завръщал с колата си обратно към Сохо, от някаква друга кола му стреляли и… щастлива смърт… убит е на място.

Той ме поглежда замислено и забелязва:

— Всеки от нас би могъл да мечтае за такава смърт… когато й дойде времето, разбира се… и възможно по-късно… Обаче вас, изглежда, този въпрос не ви засяга.

— Засяга ме толкова, колкото и всички смъртни. Само че не виждам смисъл да си губя времето в проекти как да избегна неизбежното.

— Тук сте напълно прав — съгласява се домакинът. — Но понеже неизбежното засега се е отдалечило на почетна дистанция от вас, предлагам ви да се върнете на тая Дрейк-стрийт, както я наричат всички, и да се настаните в кантората на бившия си шеф.

— Но там е навярно полицията…

— Полицията вече си е свършила работата и е напуснала тия места, като е събрала не само изобличителните книжа на тоя стар глупак, но и хората му. Така че околността е напълно чиста, а помещението е вече наето от нас. Виждате, че пипаме бързо…

— Не съм се и съмнявал.

— Ще седите прочее в кантората на бившия си шеф и ще приемате кореспонденцията му. Разбира се, тая кореспонденция бихме могли да я следим и по друг път, но какъв смисъл да се месим грубо в работата на британската пощенска администрация. Още повече, в случай че мрачните ви прогнози за възможния провал на операцията се сбъднат, ние ще имаме нужда от тоя терен, а също и от Стентън, който може да осигури новата доставка от Средния Изток. Дръжте се прочее тъй, сякаш сте наследили покойника, приемайте кореспонденцията му и поддържайте връзка с мене.

— За да се държа като законен наследник е необходимо известно самочувствие, мистър. А човек без паспорт не може да има самочувствие.

— Как „без паспорт“?

— Визата ми отдавна е изтекла.

— Ще уредим някак тоя въпрос — отвръща домакинът подир късо мълчание. — Но това няма да стане още утре. Казах ви, че не можем да се месим грубо където ни скимне. И все пак ще намеря начин да ви продължа визата.

Чудесно обещание. Също като това на Дрейк.

Напускам гостоприемния дом, вземам такси и потеглям за Челси да отнеса на Линда вестта за внезапното избавление. Имам чувството, че пристигам тъкмо навреме, защото между гостенката и стопанката са възникнали вече дребни търкания, както винаги се случва, когато оставиш за по-дълго време две жени в компанията една на друга. Заплашени от скуката, те търсят изход в разправиите.

— О, Питър, вие спасихте живота ми — произнася с мелодичния си глас мис Грей, когато се настанява до мене в таксито.

— Искрено казано, това бе доста дълга операция, която аз само започнах, а други довършиха — забелязвам скромно.

Подир което естествено се налага да изложа по-подробно обстоятелствата около гибелта на стария Дрейк.

— Не долавяте ли, че в тая квартира има нещо злокобно? — запитва Линда, когато най-сетне се озоваваме в хола с белите кожи.