Богомил Райнов - Умирай само в краен случай

Не, изход няма. И това, че в късния вечерен час се движа съвсем свободно по обилно осветената Чаринг крос, е само привидна свобода, защото всички врати са затворени. Единствената възможност е да чакам какво ще реши Центърът. Такава е предварителната уговорка. Макар че когато тая уговорка бе направена, финалната ситуация съвсем не ми изглеждаше тъй драматична.

Да чакам решението на Центъра. И да го чакам тъкмо на мястото, където Центърът разчита да ме намери. Едно доста ветровито място, наистина… Но по липса на нещо по-добро…

Вдигам ръка към минаващото по улицата такси и давам адреса.

— Мистър Мортън не ми е казал за вас — уведомява ме сухо горилата с раираната жилетка, като ми препречва входа.

— Нищо. Вие ще му кажете — отвръщам.

— Тук не е чакалня на гара, за да идвате когато си щете.

— Добре — кимам. — Ще съобщя утре заран на шефа, че сте отказали да ме приемете.

И правя кръгом.

— Чакайте, оставете тия фасони — избъбря лакеят и отива да докладва.

Две минути по-късно той ме въвежда в къщата, без впрочем да е загубил нещо от неприязнения си израз.

Мортън, когото заварвам разположен край камината и вече облечен в халат на шотландски карета, не е много по-приветлив.

— Вие сте прекалено своеволен за моя вкус, мистър — забелязва той, като дори не се сеща да ме покани да седна. — Озовавате се противно на нарежданията ми в Сохо, правите опит без разрешението ми да напуснете града, изтръгвате се най-нахално от моя човек, а на всичко отгоре идвате да ме безпокоите в дома ми по никое време… Трябва да ви призная, че нито имам вкус към подобно държане, нито съм склонен да го търпя.

— Разбирам — кимам хрисимо. — Но аз тъкмо затова и дойдох, за да разсея недоразуменията, които може би са възникнали.

— Добре, разсейвайте ги, само че по-накъсо — промърморва домакинът, като и тоя път пропуска да ми предложи стол.

— Преди всичко трябва да призная, че възприех думите ви да не се връщам в Сохо не като заповед, а като съвет. И понеже имам да уреждам с Дрейк известни сметки…

— Какви сметки?

— Ами той не ми е платил нито пенс за предишната партида, въпреки тържественото си обещание…

— Продължавайте.

— Така че реших да ида, за да си прибера парите, преди да е станало късно. За жалост той и този път прояви пълната си непочтеност и дори щеше да насъска горилите си срещу мене, ако не бях успял навреме да му се изплъзна… И ето че едва изплъзнал се и решил да се спотая за ден-два в Оксфорд, някаква друга горила ме набарва на гара Виктория и…

— Каква горила? — запитва недоволно Мортън. — Това е бил един от моите хора, и то точно от тези, дето ви доведоха тук първия път.

— Ако мислите, че тези, дето ме доведоха, са ми дали възможност да ги разгледам подробно и че съм бил в настроение да ги разглеждам…

— Добре, добре. И по-накъсо!

— Ами това е. Изплъзнах се, приютих се в един хотел и дори вече си бях легнал, когато ненадейно се сетих, че може би горилата, искам да кажа човекът от гара Виктория, да е бил всъщност ваш човек, а не на Дрейк. И побързах да дойда тук, за да разсея едно неприятно недоразумение.

— Кой беше хотелът, дето се приютихте?

Казвам му името.

— Можете да проверите по телефона…

— Не ме учете какво да правя — срязва ме домакинът.

Сетне запитва с обичайния си тон:

— А за какво друго говорихте с Дрейк?

Предавам му оная част от разговора, която смятам, че си струва да му предам.

— Значи старият глупак е малко обезпокоен?

— Доста.

— Което подсказва, че ще си отваря очите на четири — избъбря сякаш на себе си Мортън.

После забелязва без връзка:

— Пистолетът на Марк не бе намерен в квартирата на вашата приятелка…

— Пистолетът е у мене.

— Тъй ли? Само че тук у дома не се влиза с пистолет, мистър Питър — уведомява ме сухо домакинът.

— Извинете, не знаех вътрешния ви ред — избъбрям, като изваждам маузера и го поставям на масичката до кутията с пурите.

Мортън взема оръжието и го пуска в джоба на халата си.

— А сега, какво искате от мене? Да ви се извиня, задето съм си позволил да се усъмня в разумното ви поведение?

— Да ме приютите — отвръщам с най-естествен тон.

— О, мистър Питър! — вдига страдалчески ръце Мортън. — Но моят дом не е хотел!

— Да, но боя се, че хората на Дрейк вече обхождат в тоя час хотелите или правят проверките си по телефона. А вие пък не ме пускате да замина до някое по-спокойно място…

— Добре, добре — отстъпва Мортън. — Ще наредя на Джон да ви приготви стаята за гости. Макар че такъв гост като нас, дето ми се мъкне тук с пистолет…