Богомил Райнов - Умирай само в краен случай

— Къде? — пита дружески изникналата зад гърба ми горила.

За щастие това не е горилата Ал, нито другата, отзоваваща се на името Боб. Това е една от горилите на Мортън и само един бог знае как ме е надушила. Вероятно е дебнела на изхода на Сохо при Пикадили съркъс.

— Ще прескоча до Оксфорд — обяснявам. — Казват, че там имало доста добре уреден университет.

— А, вие сте се загрижили за образованието си… — изръмжава горилата. — А не е ли по-добре най-първо да помислите за здравето си?

И за да ми подскаже крайната наложителност на тая мисъл, горилата опира до слабините ми пистолета, който стиска в джоба на шлифера си. Би следвало да обясня, че тъкмо грижата за здравето ме тласка към стария Оксфорд, ала каква полза да чакаш отзивчивост от страна на едно животно, дори и когато то, в резултат на хилядолетно развитие е успяло да преполови пътя между маймуната и човека.

— Не ме мушкайте — казвам. — Имам гъдел. И кво сте се залепили за мене?

— Обясненията — после — изръмжава горилата. — Сега вървете към изхода.

Поемаме към изхода. Но когато напускаме бетонната пътека на перона и влизаме в навалицата на хола, аз ненадейно свивам встрани, побягвам през множеството, като разблъсквам неволно мирните граждани и светкавично се измъквам от вратата, водеща към пиацата за таксита.

Вмъквам се в челната кола на редицата и нареждам:

— Кралската болница! И по-бързо, моля!

Шофьорът е от тия флегматични и невъзмутими субекти, които трудно могат да бъдат командувани, ала когато чува думата „болница“, незабавно включва мотора и натиска газта. Хвърлям бегъл поглед подире си, колкото за да се убедя, че горилата не ме е надушила и чувам гласа на човека зад кормилото:

— Сигурен ли сте, че ще ви пуснат в тоя час, мистър?

— Надявам се — промърморвам. — Случаят е наистина спешен.

Казаното е наистина вярно. Не съм допускал, че Мортън тъй бързо ще се загрижи за наблюдението ми, но след като това е станало, налага се да му се изплъзна поне за късо време и да се заема с една задача, която по-късно може би вече няма да съм в състояние да изпълня.

Освобождавам таксито пред парка на болницата и тръгвам пеша в обратна посока, додето виждам зелената неонова фирма на малък хотел. Наемам стая за една нощ, поръчвам да ми донесат кафе и се качвам в определения ми номер. В чекмеджето на писалищната маса намирам, както съм и очаквал, хартия с бланки на заведението, а също и пликове. Сядам и се заемам с писмена работа.

Центърът естествено ще бъде уведомен за пристигането на стоката от самите картички. Но аз трябва да дам информация и за всички подробности около операцията, за разговорите си с Дрейк и Мортън и за положението, в което съм попаднал и което вероятно ще ми отнеме окончателно възможността за нови послания. Всъщност едно лаконично SOS би могло напълно да ми спести изложението по последния параграф, обаче аз не съм по драматичните финали.

Когато завършвам домашното си упражнение и допивам четвъртото по ред кафе, сервирано ми от момчето на стопанина, часът минава десет. Поставям ръкописа в плик, а плика — в джоба си, слизам долу, уреждам сметката под предлог, че утре твърде рано ще пътувам и помолвам да ми повикат такси.

Таксито ме отвежда към същия този квартал, дето е започнал днешният ми работен ден. Освобождавам го на един ъгъл, а сетне правя още няколкостотин метра пеша, за да се озова на съответната уличка и пред съответната къща, в чиято пощенска кутия за пръв и последен път пускам нещо по-различно по вид и обем от жалките рекламни листовки. Моят заключителен доклад. Или ако щете, моето прощално послание.

Мисията ми всъщност е завършена. Остава една последна задача, засягаща най-вече самия мене: време е да се измъквам. Обаче — къде? И как? Визата ми е отдавна пресрочена и Дрейк не е благоволил да я поднови, под предлог, че додето съм на служба при него, нищо не ме заплашва. Да се върна в хотела при добрата Дорис е засега немислимо. Да напусна страната с тоя нередовен паспорт — също. А да потъна в някое от далечните предградия, туй означава да се озова по-рано или по-късно в ръцете на полицията.

Да се озова в ръцете на полицията — това при други условия не би било най-лошата възможност. Ще се повърдалям из участъците, додето властите решат да ме екстернират. Но ръката на ЦРУ е дълга и сега, след като съм в течение на много неща, Мортън няма да позволи да се изплъзна под носа му. И макар да съм унищожил някои документи от архивата на Дрейк, ще се намерят предостатъчно свидетелства и свидетели, които да установят връзките ми с гангстера и да ми осигурят солидна присъда.