Александра Маринина - Когато боговете се смеят

Коротков изумено разпери ръце.

— Охо, драга, много искаш бе! Какво, дори за такава дреболия ли те мързи? И то за собствения ти началник!

— Първо, не си ми напълно началник, а само заместник — отряза го Настя. — И второ, вашата мъжка тоалетна е само на две крачки оттук, а нашата е затворена за ремонт, така че аз, клетата болна старица, ще трябва да се катеря до третия етаж. Е, какво, Юрасик, няма ли да се разберем?

Юрий безнадеждно махна с ръка.

— Добре де, давай тук парцала и съдовете, какво да те правя.

Настя бързичко му тикна в ръцете парцала, каната и чашите.

— Юрас, когато се върнеш, ще ти „казвам много умен приказка“, само не се сърди.

Докато Коротков го нямаше, Настя, непохватно приведена, събра от пода едрите кълба пух, зави ги в хартиена салфетка и ги изхвърли в кошчето за боклук.

— Хайде, казвай си „умния приказка“ — каза Коротков, когато се върна с мокрия парцал, чистите чаши и пълната с вода кана.

Настя наля вода във висока керамична чаша и включи бързовара. За всеки случай придърпа чашите по-далече от Коротков и каза:

— Ако не искаш да изпълняваш тъпите ми молби, сам си прави кафето. Независимостта е хубаво нещо, ценно, но за нея трябва да се плаща. Както впрочем и за всичко в този живот. Нали не ми се сърдиш?

Юрий й хвърли разярен поглед и внезапно избухна в смях.

— Обаче си придърпа чашите по-далече от мен, нали! Точно така, инак веднага щях да ги запокитя на пода. Не, Настюха, не ти се сърдя, защото си напълно права. Знаеш ли защо моето кафе постоянно свършва? Защото аз, с цялото си детективско сърце, те обичам, глупачке недна, и ми е приятно да идвам да пийвам твое кафенце от твоите красиви чашчици. Да се наместя удобно ей така на стола, като падишах, да преметна крак връз крак, а ти да ми наливаш и поднасяш. Защото къде е радостта да си пиеш кафето сам в кабинета — като кукувица. Скучна работа! С кого да размениш сладка дума?

— Ами тогава носи си буркана — предложи Настя. — От тебе кафето, от мене водата, чашите и захарта. Юр, не ми се свиди кафето, познаваш ме, просто се опитвам да внеса рационално зрънце в отношенията ни, да те направя независим от моя мързел.

— Какво ли разбираш ти! — замърмори Коротков и се намести на стола точно според току-що обрисуваната картина. — Ако дойда при тебе с моя буркан кафе, ще бъде съвършено очевидно, че искам да си почешем езиците, а това е недопустимо в отношенията между началник и подчинена. Виж, когато идвам без буркан, мога да се утешавам с мисълта, че съм един нещастен, измъчен, капнал от непосилния труд по залавянето на бандити човечец и спешно ми е нужна чашка кафе, която да укрепи моите изчерпващи се сили, та и за в бъдеще да стоя на стража на реда. Схвана ли разликата? И недей да спориш с мен, аз съм старши по чин и по възраст.

Той с явно удоволствие пиеше ароматното горещо кафе и както обикновено, гледаше да отложи момента, когато би трябвало да се превърне в ръководител, да потъне в ежедневната работа и — което беше най-неприятното за Коротков — да взема решения. Тук, в този кабинет, където бе прекарал много и тревожни, и мъчителни, и радостни часове, Юрий все още можеше да се чувства като равен, да се чувства оперативен работник като всички останали. Малко повече от година бе минала от момента, когато го повишиха и го назначиха за заместник-началник на отдела на мястото на пенсиониралия се Жерехов. Една година не е малко време и Коротков общо взето бе успял да свикне с новото си положение, но пак ежедневно си отдъхваше от него, като сядаше в кабинетчето на Настя и си внушаваше, че е „като всички“.

— Днес ще излизаш ли някъде? — попита той.

— Май не. Събрали са се много бумаги, трябва да ги прегледам. Защо питаш?

— Ще кажа на Люся да се обади на теб, ако не ме намери тук, може ли? Искахме довечера да излезем някъде…

— Между другото, за Люся — прекъсна го Настя. — Аз по никакъв начин не те агитирам за развод, но все пак съм любопитна. Ти толкова години чака, толкова приказки изприказва за развод, а сега какво?

Коротков помръкна. Сега не седеше като бей, облегнат назад на стола, а прегърбен и опрял лакти в коленете си.

— И аз не знам, Ася. Толкова исках да се разведа, мислех си, че още щом тъщата си отиде, ще получа моралното право завинаги да напусна Лялка. Разбираш ли, докато майка й боледуваше, не можех да я зарежа сама в този кошмар.

— Това го разбирам. Но нали майка й вече я няма. С Люся ходиш, ако не ме лъже паметта, от деветдесет и втора година. Седем години, Юра. Нещо не те ли притеснява? Или Люся не иска да се развежда с мъжа си?