Александра Маринина - Когато боговете се смеят

— Защо бе? — учуди се Коротков. — Какво толкова правим?

— Работният ден е в разгара си, а ние с тебе, вместо да вършим нещо, разсъждаваме за душата. Днес още дори не съм погледнала сводката.

Той неохотно стана от стола и тръгна към вратата.

— Ти, Аска, си напълнила главата си с неправдоподобни книжки, в които детективите ловят бандити денем и нощем без почивка, сякаш нямат и друг живот. Какво, не сме ли и ние хора? Нямаме ли си и ние вълнения и тревоги?

— Имаме си, имаме си — засмя се Настя. — Вълнения и тревоги колкото щеш. Между другото, за вълненията и тревогите. Да знаеш какво става с Лесников? Човек просто не може да го познае.

— С Лесников ли? — Юрий се усмихна и отвори вратата към коридора. — В случая се получава „между другото, за разводите“.

— Какви ги приказваш? — ахна тя. — Не може да бъде! Та всички знаят, че Игор обожава жена си и дъщеря си.

— Може, може. Е, труженичке наша, засега довиждане.

Коротков затвори вратата след себе си, като остави Настя насаме с цигарата, непрегледаната сводка за престъпленията през изминалото денонощие и чувството на дълбок смут в душата. Игор Лесников! Боже, боже…

Олга с удоволствие се оглеждаше в голямото огледало, окачено на стената в банята. Току-що бе взела хладен душ и всяка клетчица от тялото й пееше от лекота и щастие. Какво пък, за своите трийсет и две години тя изглежда повече от добре, а преди три години, когато срещна Роман, никой не й даваше повече от деветнайсет-двайсет. Дори опитният Роман се подведе, сметна я за невръстна въртиопашка и не й обърна никакво внимание при първата им среща. По-точно — обърна й, но изящната й момичешка фигурка го измами и той веднага реши, че Олга е прекалено млада за него. Затова пък беше приятно изненадан, когато научи, че тя е вече на двайсет и девет и значи възрастовата разлика помежду им не е толкова катастрофално голяма, както си бе помислил в началото.

От съзерцаването в огледалото я откъсна звън на счупено стъкло. Тя бързо се загърна в хавлията и надникна от банята.

— Рома, какво стана?

— Счупих поредната чаша — ядосано отвърна Роман. — Сега остана само една.

Той стоеше до отвореното барче, на което се кипреше една чаша, налята до половината със скъпо бяло вино. Късчетата от втората чаша искряха на пода, отразявайки лъчите на залязващото слънце.

— Не се ядосвай — усмихна се Олга, — ще купим нови. Хайде сега, големият проблем…

— Те много ми харесваха — виновно каза Роман, — а и ми бяха подарък от теб за миналата Нова година, помниш ли? Именно затова ги ценях особено много.

Олга звънливо се разсмя, прегърна го силно и нежно го целуна по устните.

— Слушай, не бива на твоята възраст да бъдеш толкова сантиментален. Това не е първият, нито последният ми подарък за теб. В края на краищата стъклените съдове винаги се чупят, затова са стъклени. Хайде, не се разстройвай, скъпи, моля те. Искаш ли да отида да купя точно такива?

Роман нежно я погали по голите рамене, взе налятата чаша и я подаде на Олга.

— Пийни си, виното е много хубаво. Наистина трябва да купим нови чаши, но ще го направим заедно… Най-вероятно в събота. Или в неделя, зависи кога ще съм на работа. Докато ти вземаше душ, аз огледах кухненските шкафове и стигнах до извода, че с теб отдавна не сме пазарували. Кафето на зърна е останало на дъното, а кафемелачката, ако си забелязала, не е съвсем в ред, трябва да купим нова. За чашите е ясно, но и всички запаси в банята са на свършване, днес изразходвах последните остатъци от душ гела, онзи, любимият ми, с розмарин.

— Да — оживено поде Олга, — хайде да купим и нов сервиз, а, Рома? Омръзнаха ми вече тези глупави кафяви чинии, вече не мога да ги гледам.

— Някога ти харесваха — позасмя се той, — много добре си спомням как ме убеждаваше да купим именно този френски сервиз.

— Как пък си спомняш толкова — капризно проточи тя. — Когато го купувахме, френските сервизи бяха на мода. Тогава всички бяха луди по тези кафяви и черни комплекти за хранене.

— Така ли? А какво е на мода сега?

— Мъгливият Албион. Светла керамика с небесносин или зелен орнамент. И цветно матово стъкло в един тон. Между другото, то не се чупи. Да купим, а?

— Убеди ме. Огледай всички шкафове, прецени какво ни трябва и през този уикенд ще излезем по магазините.

— Рома, а може ли да поискам и нови кърпи?

Той взе чашата от ръката й и допи светлото вино.

— Може да поискаш всичко, мила, нали знаеш, че никога нищо не ти отказвам.