Анжела Марсонс - Игри на злото

— Но защо трябва да умираш ти, а не той?

Рут се поколеба.

— Само този вариант е под мой контрол.

Алекс я погледа мълчаливо няколко секунди, после затвори бележника си и го постави на масата.

— Може и да не е съвсем така — почна тя замислено, сякаш идеята й беше хрумнала току-що. Всъщност Алекс насочваше Рут към нея още от първия им съвместен сеанс. — Готова ли си да ми помогнеш да направим един експеримент?

Рут сякаш се поколеба.

— Имаш ли ми доверие?

— Разбира се.

— Тогава искам с теб да опитаме нещо, което може и да помогне. Може да ти върне поне малко от светлината.

— Наистина ли? — попита Рут с най-жалния си гласец. Явно се надяваше на някакво проклето чудо!

— Да, наистина — Алекс се приведе напред и опря лакти на коленете си. — Преди да започнем, искам да разбереш, че това ще бъде само една визуализация, едно упражнение, в което образите имат само метафорично значение.

Рут кимна.

— Добре тогава. Гледай право напред. Ще изминем пътя заедно. Представи си, че стоиш пред бара, където той ходи да си пие питието, но вече не си жертва. Чувстваш се силна, уверена, правото е на твоя страна. Не дебнеш с ужас да го видиш как излиза от кръчмата, напротив — нямаш търпение да го видиш. Отдавна чакаш тази възможност. Не се криеш в сенките и не се страхуваш.

Гърбът на Рут се поизправи, а челюстта й леко се издаде напред.

— Той излиза от кръчмата и ти тръгваш на няколко метра след него. Маниерът ти не издава заплаха: ти си просто сама жена, която върви по улицата след един възрастен мъж, без да се бои. Пръстите ти се свиват около дръжката на ножа, скрит в джоба на палтото ти. Уверена си и напълно контролираш ситуацията.

Алекс забеляза как погледът на Рут се спря върху ножа за писма на писалището. Идеално.

— В края на улицата той свива по страничната алея. Изчакваш удобен момент, когато наоколо няма жива душа, и ускоряваш крачка. Стигаш на метър зад гърба му и казваш: „Извинете“. Той се обръща изненадано и ти го питаш колко е часът.

При предложението да се изправи очи в очи с нападателя си, дори само в мислите си, дишането на Рут се ускори, но тя преглътна тежко и кимна.

— Когато той вдига ръка, за да погледне часовника на китката си, ти забиваш ножа в корема му с всичка сила. Отново чувстваш допира до неговата плът, но сега ти определяш правилата. Шокиран, той поглежда надолу, а ти правиш крачка назад. Той поглежда лицето ти и едва сега те разпознава. Докато пада на земята, си спомня онази вечер. Кръвта багри ризата му и образува локва под него. Ти отстъпваш още крачка назад и гледаш как кръвта му изтича, и отнася със себе си цялата власт, която той има над теб. Гледаш нарастващата локва и разбираш, че той вече не те контролира. Посягаш и измъкваш ножа от раната. Възвръщаш си контрола, съдбата си. Връщаш си светлината.

Лицето на Рут се изопна. За миг Алекс се изкуши да й предложи цигара.

Замълча съзнателно и изчака минутка-две, преди да продължи.

— Как си?

Рут кимна и откъсна очи от ножа за писма.

— Чувстваш ли се по-добре?

— Интересно, но да, по-добре съм.

— Това беше едно метафорично упражнение, което представляваше визуална презентация на процеса, в който си възвръщаш контрола върху живота.

— Чувствам се много добре, някак пречистена — призна Рут с крива усмивка. — Благодаря ти.

Алекс я потупа по ръката.

— Мисля, че за днес стига. Другата седмица по същото време, нали?

Рут кимна, благодари й още веднъж и си тръгна.

Алекс затвори вратата зад гърба й и се разсмя с глас.

Ким влезе в участъка, а главата й още се въртеше от последното телефонно обаждане. Стомахът й се свиваше от подозрение, но все пак се надяваше да греши. Никой не можеше да е толкова глупав!

Със своите повече от 11 000 служители полицейската служба на Уест Мидландс беше втората по големина в страната след тази в Лондон. Под нейна юрисдикция попадаха Бирмингам, Ковънтри, Улвърхамптън и цялата „Черна земя“ — индустриалната част на Средна Англия.

Службата беше разделена на десет местни полицейски отдела. Участъкът в Хейлсоуен се намираше под ръководството на отдела в Дъдли и беше един от четирите участъка, чийто началник беше главен инспектор Йънг.

Хейлсоуен не беше от най-големите участъци, но Ким го предпочиташе пред всички останали.

— Какво става, по дяволите? — попита тя дежурния сержант, който отговаряше за задържаните. Той цял почервеня.

— Ами Дън. Случи му се малък… инцидент.