Анжела Марсонс - Игри на злото

Подозрението на Ким се оправда. Явно някой наистина се беше оказал толкова глупав.

— Сериозно ли е?

— Счупен нос.

— Господи, Франк, моля те, кажи ми, че изпробваш чувството ми за хумор!

— Съвсем не, госпожо.

Ким изруга под нос.

— Кой?

— Двама редови полицаи. Уайли и Дженкс.

Ким познаваше и двамата. Единият беше в началото на службата си, другият — в края. Уайли беше полицай от трийсет и две години, а Дженкс — само от три.

— Къде са?

— В съблекалнята. Гос…

— Наречи ме още веднъж „госпожо“, Франк, и, кълна се…

Ким не довърши изречението, влезе в участъка и сви наляво. Двама патрулиращи полицаи вървяха срещу нея по коридора. Зърнаха изражението й и се дръпнаха настрани да й направят път.

Инспекторката нахълта в мъжката съблекалня, без да чука и тръгна из лабиринта от шкафчета, докато намери когото търсеше.

Уайли стоеше прав пред отвореното си шкафче с ръце в джобовете. Дженкс седеше на пейката пред него, стиснал главата си с ръце.

— Какви ги вършите, бе! — кресна Ким.

Дженкс вдигна очи към Уайли, после се обърна към нея. Уайли сви рамене и се обърна на другата страна. Хлапето да се оправя.

— Съжалявам… Просто не можах… Имам дъщеря… Аз просто…

Ким съсредоточи цялото си внимание само върху него.

— Дъщери имат половината от хората в проклетия екип, който бачка денонощно, за да хване копелето! — направи крачка напред, наведе се и погледна младия полицай право в очите. — Имаш ли представа какво си направил? Застрашил си цялото разследване! — изплю тя.

Дженкс отново стрелна с очи Уайли, който изглеждаше смутен, но не срещна погледа на младия си колега.

— Толкова бързо стана… Аз не… О, боже…

— Е, дано да си е заслужавало, защото, когато ловкият адвокат го измъкне от килията на основание полицейско насилие, счупеният нос ще е единственото наказание, което гадината ще получи за престъпленията си!

Дженкс се наведе още по-напред, дланите пак стиснаха главата му.

— Той просто падна… — пробва неубедително Уайли.

— Колко пъти?

Възрастният полицай затвори шкафчето си и отвърна поглед.

Ким си представи Ленард Дън. Видя го как им махва ухилен за довиждане, докато напуска съдебната зала. Свободен да насилва отново.

Спомни си колко часа работа беше вложил екипът й в този случай. Нямаше нужда да им се казва, че смените не важат. В някои дни дори Досън беше пръв на бюрото си сутрин.

Бяха работили заедно по най-различни разследвания: от нападения през сексуални престъпления до убийства и всеки път по някаква причина някой от екипа приемаше съответното престъпление лично. Насилието над двете малки момиченца обаче стана лична кауза за всички.

Досън имаше новородена дъщеричка, която някак си беше успяла да си завоюва място в сърцето на егоистичния си татко. Брайънт имаше дъщеря, която скоро щеше да излезе от тийнейджърските години, а що се отнася до Ким… Е, животът в седем различни приемни семейства определено оставя своя отпечатък.

Не спираха да мислят за случая — и на работа, и в свободното си време. Когато не бяха на смяна, непрекъснато се сещаха, че момиченцата още са пленнички в онази къща със своя така наречен баща, че всяка минута извън участъка беше още една минута мъки за невинните същества. Тази мисъл беше повече от достатъчна мотивация за извънредния им труд.

Ким си спомни и младата начална учителка, която беше намерила смелост да докладва подозренията си на властите. Беше заложила на карта професионалната си репутация, беше рискувала да стане за посмешище пред колегите си, но въпреки това беше събрала кураж и беше подала сигнал.

От мисълта, че всичко това можеше да се окаже напразно, стомахът на Ким се сви на топка.

Тя погледна втренчено първо единия полицай, после и другия. Никой от двамата не отвърна на погледа й.

— Нищо ли няма да ми кажете?

Дори в собствените й уши казаното прозвуча като забележка на училищна директорка, която се кара на двама ученици, задето са сложили жаба в чекмеджето на бюрото й.

Отвори уста да добави още нещо, но просто не й даде сърце да продължи да ги гълчи: и двамата бяха очевидно отчаяни от постъпката си.

Хвърли им един последен мрачен поглед, обърна се кръгом и тръгна към вратата.

— Госпожо… само за момент.

Ким се обърна: Уайли бързаше след нея. Всеки бял косъм в косата му и всеки сантиметър от талията му бяха резултат от дългата му работа в полицията.

Тя спря и скръсти ръце на гърдите си.