Анжела Марсонс - Игри на злото

Изправи се и се загледа в прясно окосената морава наоколо. Нямаше как да не си спомни крехкото измършавяло телце, което бяха изтръгнали от прегръдките й в онзи ден преди двайсет и осем години.

С всички сили се мъчеше да си припомни момент, в който сладкото, доверчиво личице на братчето й да е греело от невинна радост, от смях, от истинско, непомрачено детство. Но не можеше.

Годините минаваха, а яростта и гневът не я напускаха. Мисълта, че краткият му живот беше изпълнен единствено с дълбока горест и страх, не й даваше покой.

Ким отпусна стиснатия си юмрук и помилва студения мрамор така, както някога милваше късата му косичка, черна като нейната. Отчаяно копнееше да може да му каже колко съжалява. Колко страшно съжалява, че не успя да го защити и да го опази жив.

— Майки, обичам те и ми липсваш всеки ден — младата жена целуна връхчетата на пръстите си и ги долепи до надгробния камък. — Спи спокойно, малкото ми ангелче.

Тя погледна гроба за последен път и си тръгна.

Мотоциклетът й „Кавазаки Нинджа“ беше паркиран точно пред главния вход на гробището. В някои дни моторът представляваше просто шестстотин конски сили, които я пренасяха от място на място. Днес обаче той беше нейното спасение.

Ким закопча каската и се отдели от бордюра. Днес имаше нужда да избяга.

Мина през Олд Хил и Крадли Хийт — средноанглийски градчета, които някога гъмжаха от хора, излезли да пазаруват в съботния ден, които обикаляха магазините и пазара, а после се отбиваха до кафенето на сладки приказки. Днес обаче големите марки се бяха пренесли в извънградските молове, отвеждайки със себе си клиентите и жизнерадостното оживление на уикенда.

В днешни дни районът на „Черната земя“ беше на трето място по безработица в страната: така и никога не се беше възстановил след западането на въгледобивната и металургичната промишленост, процъфтявали тук през викторианската епоха. Стоманолеярните отдавна бяха разрушени, за да направят място за търговски центрове и жилищни комплекси.

Тази сутрин обаче Ким не се интересуваше от историята на средна Англия. Искаше просто да кара мотоциклета. Бързо.

Излезе от Стауърбридж и пое към Стауъртън по завоите на трийсеткилометровия път, който водеше до живописния Бриджпорт. Магазините и кафенетата край реката не я вълнуваха. Искаше само да кара.

Подмина черно-белия знак, който отменяше ограничението на скоростта, и натисна газта. Познатият прилив на адреналин запулсира във вените й, а двигателят под нея сякаш оживя. Ким се приведе напред и притисна гърди до резервоара.

Освободената мощ на мотора предизвика на двубой всичките й мускули. Младата жена чувстваше нетърпението на машината, стаеното й раздразнение, готово да избухне. В дни като днешния се изкушаваше да спре да се бори и да се остави на милостта му.

„Хайде, хванете ме!“, помисли Ким, когато при един внезапен остър завой дясното й коляно докосна асфалта. „Хайде да ви видя, копелета, чакам ви“.

Обичаше от време на време да дразни демоните си. Да вбесява фуриите, на които се беше изплъзнала в деня, в който не умря заедно с брат си.

Но рано или късно те щяха да я докопат. Беше въпрос на време.

Доктор Александра Торн обиколи приемния си кабинет за трети път: правеше го винаги преди важен сеанс. Доколкото й беше известно, първата й пациентка за днес не беше постигнала нищо съществено за двайсет и четири годишното си съществуване. Рут Уилис не беше спасила ничий живот. Не беше открила чудодейно лекарство, нито пък можеше да се определи като особено полезен член на обществото. Не, Алекс беше единственият човек, който имаше полза от това, че Рут все още диша. Факт, по отношение на който момичето тънеше в блажено неведение.

Алекс продължи грижливия оглед на кабинета и се отпусна на стола за пациенти: едно място от особена важност. Столът беше италиански, тапициран със светлокафява кожа, която нежно погали гърба й и я обгърна с топлина и окуражаващо удобство.

Облегалката му беше обърната с гръб към прозореца, тъй като изгледът навън разсейваше пациентите, а вместо това позицията им предлагаше чудесна гледка към множеството дипломи, украсяващи стената зад писалището на Алекс — репродукция на мебел от времето на Регентството.

Върху писалището имаше фотография в рамка, завъртяна така, че пациентът да може да зърне красив, атлетичен мъж и две малки момченца с широки усмивки. Вдъхваща доверие снимка на едно прекрасно семейство.