Анжела Марсонс - Игри на злото

— Не можем да измъкнем нищо повече от нея. Държи твърдо на версията си.

— Искаш да ми кажеш, че никога не й е минавало през ум да се зачуди защо мазето стои заключено, нито пък се е случвало да се прибере у дома по-рано и да усети, че нещо не е наред?

— И така да е било, не можем да го докажем. Направихме всичко възможно.

— Ами не е било достатъчно, Брайънт. Ни най-малко даже. Тя им е майка. Трябвало е да ги защити!

Натисна по-силно и завъртя клещите обратно на часовниковата стрелка.

Болтът се скъса и падна в ауспуха.

Ким яростно запрати клещите към стената.

— Мамка му, четири месеца го търсих тоя ауспух!

Брайънт поклати глава.

— Мъже или мотоциклети, щом ти се изпречат на пътя, спукана им е работата.

Въпреки гнева Ким не успя да сдържи усмивката си.

— Да, сериозно си патят — поклати глава. — Подай ми пак клещите.

— А вълшебната думичка? Вашите не са ли те учили как да се държиш, млада госпожице?

Ким не отговори. Беше научила доста неща от седемте различни приемни семейства, с които беше живяла, но по-голямата част от наученото не беше за пред хора.

— Във всеки случай момчетата се зарадваха, като разбраха, че си ни платила сметката в бара.

Инспекторката кимна и въздъхна. Екипът й заслужаваше да отпразнува ареста. Бяха работили здраво по случая. Ленард Дън щеше да прекара зад решетките много, много дълго време.

— Ако ще оставаш, свърши нещо полезно и иди да налееш по едно кафе…, ако обичаш.

Брайънт поклати глава и тръгна към кухнята:

— Има ли сварено?

Ким не си даде труд да отговори. Щом си беше вкъщи, значи имаше сварено кафе.

Докато партньорът й се суетеше из кухнята, Ким отново с удивление се замисли за това, че Брайънт никога не беше проявявал ни най-малка враждебност към нея, поради факта, че се беше издигнала в кариерата значително по-бързо от него. Четирийсет и шест годишен, той без проблем приемаше заповеди от жена, по-млада от него с дванайсет години.

След малко сержантът й донесе димяща чаша, подаде й я и се облегна на работната маса.

— Видях, че пак си пекла нещо.

— Опита ли ги?

Инспекторът изпръхтя.

— Не, благодаря! Животът ми е мил и никога не ям храна, която не мога да назова по име. Заприличаха ми на противопехотни мини.

— Бисквити са.

Брайънт поклати глава.

— Защо си го причиняваш?

— Защото не ме бива за тая работа, гледам да се упражнявам.

— Да, бе! Почнала си да ги правиш и си се разсеяла, нали? Сетила си се, че някоя хромирана част трябва да се лъсне или някой болт да се…

— Наистина ли си нямаш друга работа, та висиш тук в събота сутрин?

— Не. Жените на моя живот отидоха на маникюр. Така че не, нямам си друга работа, освен да те тормозя.

— Добре, може ли тогава да ти задам един личен въпрос?

— Виж, женен съм, а и ти си ми шефка, така че отговорът е „не“.

Ким изохка.

— Добре, че ми каза! По-важното е защо все не можеш да събереш достатъчно кураж да кажеш на госпожата, че нямаш желание да миришеш като гримьорната на някоя „бой банда“?

Брайънт заби очи в пода.

— Не мога. От три седмици не съм й казал и дума.

Ким се извърна разтревожено.

— Защо?

Инспекторът вдигна поглед и се усмихна широко.

— Не смея да я прекъсна.

Ким поклати глава и си погледна часовника.

— Хубаво, допий си кафето и да те няма.

Брайънт глътна остатъка на дъното на чашата.

— Тактична както винаги — отбеляза той и тръгна към изхода на гаража. На вратата се обърна. На лицето му беше изписан безмълвен въпрос: добре ли си?

Ким само изпуфтя в отговор.

Чу как колата му се отдалечава и въздъхна дълбоко. Трябваше да престане да мисли за случая. Челюстта й се стягаше до болка, щом се сетеше, че Уенди Дън беше допуснала децата й да бъдат изнасилвани, а от факта, че момиченцата рано или късно щяха да бъдат върнати при майка си, направо й се гадеше. Мисълта, че отново ще бъдат поверени на единствения човек, който е трябвало да ги опази от страшното, не й даваше мира.

Ким захвърли омасления парцал на масата, дръпна ролетната врата на гаража и я затвори. Време беше да навести семейството си.

Положи белите рози пред надгробния камък, на който беше написано името на брат й. Венчелистчетата на най-дългото цвете в букета докосваха изписаните в камъка дати, които сочеха продължителността на живота му. Шест кратки години.

Цветарският магазин направо грееше от широките вази, пълни с нарциси: пролетни цветя за Деня на майката. Ким мразеше нарциси, мразеше Деня на майката, но най-силно от всичко мразеше собствената си майка. Какво цвете се подарява на зла и долна убийца?