Александра Маринина - Фантомът на паметта

Но защо ли тази очилата дебела лелка толкова се страхува? Та нали състоянието ми се подобрява и нямам никакви усложнения. Или тя премълчава нещо? И в действителност съм получил далеч по-сериозна травма от тази, за която са ми казали?

— Нещо не е наред при мен, така ли? — загрижено попитах аз. — И вие се притеснявате за състоянието ми?

— И за състоянието ви — също. Но не е само това.

— А какво още? — намръщих се аз.

— Андрей Михайлович, за да ви осигурим отделна стая, трябваше да изнесем в коридора осем тежко болни. И то само защото преди празниците много пациенти пожелаха да бъдат изписани, тъй като сега започва засаждането в личните стопанства и хората трябва да се погрижат за зеленчуковите си градини. От десети май напливът на болни отново ще се увеличи и ние няма да се справим без стаята, която заемате вие. Четири от стаите ни са негодни за използване и ако можехме да ги ремонтираме и да ги пуснем в употреба, щеше да се появи възможност да ви оставим сам. Но нямаме пари за ремонт. Освен това пред болницата постоянно се тълпят хора, досаждат на персонала, опитват се да се промъкнат вътре и да се доберат до стаята ви. Това ни пречи.

Да-а, натискът върху моя портфейл ставаше все по-осезаем. Металносивкавият цвят на телцето на медузата постепенно започна да се разрежда с розови и тревистозелени райета в по-топли гами, вероятно защото главният лекар търсеше аргументи, с които да ме убеди в правотата си, та затова се бе отказала от резкия си тон, преориентирайки се към доводите на разума, или в най-лошия случай — на емоциите.

— Общо взето, вие искате да ви освободя от присъствието си — сухо констатирах аз.

— Това е грубо по форма, но вярно по смисъл — кимна с одобрение главният лекар, след което моята любима медуза започна да прелива във всички цветове на дъгата. Ала оттенъците ѝ продължаваха да бъдат все така студени. — Ние ви оказахме първа помощ и сега е време да се преместите на по-подходящо място.

— Но вие нямате право да ме изгоните, аз съм болен.

— Какво говорите, Андрей Михайлович! — Гласът ѝ малко поомекна, а по тялото на любимата ми медуза избиха петна в топъл оттенък с цвят на глина. — Никой не ви гони. Аз просто ви моля да вземете под внимание и това с какви трудности се сблъскваме покрай вашата хоспитализация. Ако искате да останете тук, ще ви се наложи да лежите в стая с петнадесет други болни. Това ще ви допадне ли?

Добър въпрос. Щеше ми се да видя онзи човек, комуто това би допаднало. Те не искаха да се занимават с мен и се страхуваха от скандал, ако нещо със здравето ми не е наред, но бяха готови да поемат риска, в случай че аз спонсорирам болницата им. Ала ако аз откажех да я спонсорирам, то и те не искаха да рискуват за без пари. Какво пък — беше разумно! При всички случаи разбирах тревогите на Медузата.

— Хайде да се спазарим така: аз ще полежа при вас още няколко дни, докато вашите пациенти не започнат да се връщат от зеленчуковите си градини. Надявам се, че през това време ще се появи някой от моите близки и ще уреди нещата.

— Аз и сама мога да ги уредя — с готовност се отзова главният лекар. — Ще се обадя във всички московски клиники и ще разбера къде са най-добрите невропатолози и къде условията са най-приемливи. Ние ще ви осигурим транспорт, за да можете да се придвижите до съответното място. Ще трябва само да ми кажете за каква сума можем да дискутираме. Колко пари бихте изхарчили за клиниката? Доколкото разбирам, няма да пожелаете да лежите в безплатно отделение, защото там и грижите, и условията, и храната са много по-лоши, пък и не разполагат с отделни стаи. Посочете ми сумата и още утре ще бъдете настанен в прекрасна болница, а на закуска ще ядете сандвичи с черен хайвер.

Посочете ми сумата… Лесно бе да се каже. Но аз дори не знаех какво става в момента с парите ми. Ако наистина съм предал новата си книга през януари, значи би трябвало да съм получил хонорара за нея, но тъй като не съм дал пари на Светка, вероятно са възникнали някакви проблеми. Какви ли? Да не би да са ми потрябвали пари за нещо друго, за нещо по-важно? Нищо чудно. Но за какво? И колко? Нямах представа какво ставаше в момента с моите сметки и с наличните ми пари, които държах вкъщи. И нямаше да узная, докато или сам не си спомнех, или не се появеше човек, който бе запознат с финансовото ми състояние. А кой можеше да бъде този човек? Жена ми Лина ли? Да, но ако тя все още ми беше жена. Муся Беловцева ли? Да, но ако тя все още беше мой литературен агент. Имаше твърде много ако . И твърде много неизвестни. А тази дебела жена, която седеше на стола срещу леглото ми, не искаше да разбере това. Може би тя изобщо не знаеше какво е амнезия и какво означава две години от живота ти да изчезнат в пропастта? Мислеше си, че ми е лесно да взема решение. Де да беше така!