Александра Маринина - Фантомът на паметта

Доста бързо се съвземах и възстановявах силите си, главата ми все още ме наболяваше, но почти не ми се виеше свят, а гаденето напълно премина. Бях извадил късмет, тъй като се бях отървал само с едно сътресение на мозъка, което беше силно, но не и опасно, иначе всички кости на черепа ми бяха здрави. На два пъти при мен идваха служители на пътната милиция и един следовател, но тяхното посещение можеше да се брои за чиста формалност, тъй като не помнех нито обстоятелствата, при които съм се сблъскал с джипа, нито самия джип. Веднага след катастрофата бяха замъкнали с автовоз смачканата ми кола на някакъв платен паркинг, но след като осъзнаха значимостта на моята персона, казаха, че няма да ми вземат пари.

Василий Григориевич с искрен ентусиазъм следеше моето бързо оздравяване, ала на мен постоянно ми се струваше, че все му се иска да подхване някакъв разговор помежду ни, но се притеснява. Оказа се, че съм бил прав. Разговорът се състоя, но не с него, а с главния лекар на болницата — една пълна жена на средна възраст със зли очи. Може да прозвучи странно, но винаги съм си мислил, че пълните хора непременно трябва да са добри… С отпуснатото си безформено тяло тя, кой знае защо, ми напомняше медуза, която се поклаща сред тихите вълни на студеното море. Всяка проява на злоба винаги предизвикваше у мен усещане за студ.

— Андрей Михайлович, вие имате нужда от по-квалифицирани грижи, отколкото сме в състояние да ви осигурим ние в условията на нашата болница — заяви главният лекар. Аз слушах нейния спокоен и уверен — засега — глас и в ума ми витаеше образът на едноцветна медуза: една такава сивкаво-синкава, матова и без каквито и да било преливащи оттенъци. — Сам разбирате, че ние нямаме нито диагностична апаратура, нито лекарства. Лекуваме ви на око, а това крие опасности, защото можем да не забележим нещо и да пропуснем друго. Трябва да помислите дали да не постъпите в някоя добра клиника в Москва.

Точно това никак не ми се искаше! Или по-точно — нямах нищо против добрата клиника, но изобщо не си представях как мога да организирам своето преместване. Ако Муся беше до мен, отдавна вече щях да лежа в някое платено отделение и най-добрите лекари с всички сили щяха да работят върху пострадалата ми глава. Но Муся я нямаше. И жена ми Лина също я нямаше. Вярно — имах Борис, приятеля си от детинство, който бе енергичен и повратлив и разполагаше с всевъзможни връзки, но на телефоните, които помнех, не го намериха, а ако самият аз положех усилия да издиря него или някой друг познат, това означаваше да съобщя на всеослушание, че съм изпаднал в безпаметство. Периодът от почти две години беше дълъг, твърде дълъг срок и нямаше как да не се издам в разговорите си с хората. Бих могъл да се обърна към моя издател и той вероятно щеше да уреди нещата, но и това не ми изглеждаше безопасно: ами ако през тези две години съм развалил отношенията си с него до такава степен, че сега просто бе неприлично да го търся с каквито и да било молби? Може би дори вече имах друг издател? За когото и да си помислех, разсъжденията ми ме отвеждаха до един и същи резултат: че не знаех дали мога да се обърна към съответния човек и дали мога да му се доверя. Дори вече не бях сигурен и в Муся, защото все пак две години наистина не бяха малко време. Затова реших да продължа да си лежа в тази забравена от бога малка болница, докато всичко не се наместеше и не се уталожеше.

— Аз съм напълно доволен и от грижите, и от лечението — възразих.

— Вие — може би. — Медузата придоби металносивкав оттенък, който преливаше в ледена гама, тъй като явно злобата на главния лекар бе повишила нивото си. — Но вашето пребиваване тук създава големи проблеми на цялата болница. Би трябвало сам да разбирате, Андрей Михайлович, че за нас, разбира се, е голяма чест да оказваме медицинската помощ, която е по силите ни, на такъв известен човек като вас, но това се превръща в тежко бреме за персонала ни. Нещо повече — и в прекалено тежка отговорност. Оборудването ни е старо, не разполагаме и с необходимите медикаменти. Просто нямаме средства, за да се сдобием с всичко това. Вие също знаете в какво състояние се намира в момента държавното здравеопазване. То не може да съществува без помощта на спонсори…

Ами да, разбира се, те не се плашеха от това, че могат да уморят с лечението си някой пенсионер от село, защото каквото и да станеше, никой нямаше да разследва случая и да се оплаква. Но ако нещо се случеше с мен, щяха да хвърчат глави. И главният лекар ненапразно завъртя разговора около спонсорската помощ. Правеше ми, тъй да се каже, намек. Но какво можех да сторя аз, с какво можех да отговоря на този намек? Та аз нямах никаква представа дали разполагам с пари и ако разполагам, колко са те? Нали не бях дал пари на Светка и очевидно това не бе току-така. Може би в момента съм банкрутирал. Може би Лина бе подхванала някакъв бизнес, беше вложила в него всички пари, които имахме, че на това отгоре бе взела и още назаем, но се бе провалила и бе изчезнала за Шотландия не за да усъвършенства английския си език, а за да се скрие от кредиторите си. И сега аз не можех да обещая на никого и три рубли, тъй като просто ги нямах.