Александра Маринина - Фантомът на паметта

— Разберете ме правилно. — Подбирах предпазливо и боязливо думите, за да не обидя главния лекар и да не срещна строгото ѝ мъмрене. — Ще бъда откровен с вас, защото сте лекар. Вие знаете, че съм изгубил паметта си. Опитайте се да се поставите на мое място и веднага ще разберете, че не мога да вземам решения, защото нямам представа какво е станало с живота ми през последните две години. Ще ви кажа честно, че аз дори не зная колко пари имам и дали изобщо имам пари. Искрено съжалявам, че моето пребиваване във вашата болница ви създава само проблеми, но ви моля да не ме гоните поне още няколко дни. Хората, които могат да помогнат и на мен, и на вас, ще се появят веднага след десети май и аз съм убеден, че тогава ще решим всички въпроси. Но ако трябва да бъда съвсем откровен, аз не съм абсолютно сигурен дали ще се намерят такива хора. Какво ли не би могло да се случи за две години. Днес разчитам на помощта на едни от тях, а току-виж — оказали ми я съвсем други и аз дори не мога да предположа кои могат да бъдат те. Ако паметта ми се възстанови, всичко би било много по-просто и по-лесно. Обещавам ви, че ако нещо не е наред със здравословното ми състояние, че ако вашите лекари не са забелязала нещо или са го пропуснали, аз никога и никъде няма да се оплача и дори няма да обеля дума по този въпрос. Твърдо ви го обещавам.

— Е, добре — въздъхна тя и жестът, с който оправи косата си, недвусмислено ми подсказа, че носи перука. Медуза с перука. Супер! Просто супер! Спомних си, че някъде преди около пет години написах една пиеса, която по жанр беше страхотно смешна комедия, но все не можех да ѝ измисля подходящо заглавие. Мъчех се, мъчех се, но така и не успявах да го съчиня, а после окончателно зарязах идеята си да публикувам въпросната пиеса и се впуснах в сътворяването на поредния си бестселър. Сега тя най-сетне се сдоби със заглавие и можех да я предложа на издателите. „Медуза с перука“. Дори за миг се разсеях, не чух какво ми дуднеше дебеланата главен лекар и успях отново да се включа в разговора след известно усилие. — Да допуснем, че вие криво-ляво ме убедихте. Но какво да правим с хората, които обсаждат болницата? Те наистина ни пречат да работим. Освен това сред тях има не само местни журналисти — от Талдом, а и московски. Те искат да пишат за вас, но тъй като не могат да получат никаква информация за знаменития Корин, а трябва да оправдаят пребиваването си тук, нали си представяте за какво ще напишат?

— За какво?

— За това, че писателят Корин лежи в талдомската болница, в която… стой, та гледай. Разбирате ли? Да, ние сме бедни — това го знаят всички местни жители и се примиряват с факта, че в стаите има по шестнадесет души, че тоалетните са по една на етаж и че санитарките не достигат, за да се поддържа чистота навсякъде, че няма санитарни техници и електротехници, за да работят канализациите и всички уреди, че няма боя, за да се придаде приличен вид на стаите и на сградата, да не говорим за липсата на гумени покрития по стените. А пък за това, че няма лекарства и оборудване, дори и дума не отварям. Но не искам всички вестници да плюят нашата болница просто защото им се налага да напишат нещо за вас. И как трябва да постъпим в този случай?

Наистина — как трябваше да постъпим? Не знаех. Но разбирах доводите на главния лекар по тази точка и напълно ги споделях.

— Имате ли някакво предложение? — поинтересувах се загрижено.

— Бих ви предложила да пуснете журналистите в стаята си и да им дадете интервю. Да отговорите на всичките им въпроси, да им подадете материал за писанията им и нека си отидат оттук.

Да бе, как ли пък не! Да ги пусна тук, да им разкажа, че съм изгубил паметта си и да оглася това пред цялата общественост. Ами ако скриех, че имам амнезия? Светка каза, че и без това всички знаят, че съм изгубил паметта си, но пък аз можех да им заявя, че паметта ми се е възстановила и сега всичко е наред. Това, разбира се, беше съблазнителна идея, но едва ли бе осъществима, тъй като не бях в състояние да отговоря смислено на нито един въпрос. Господи, каква огромна яма зееше пред мен — една година, девет месеца и десет дни! Всичко бе пропаднало в нея, буквално всичко — всеки опит да разбера нещо, да взема елементарно решение, да отговоря и на най-простия въпрос. А може би напразно изпадах в паника? В края на краищата какво чак толкова страшно щеше да стане, ако всички научеха, че съм изгубил паметта си? Амнезията не беше нито сифилис, нито СПИН, нито наркомания, нито пък некрофилия — защо трябваше да се притеснявам от нея? Тя беше нещастен случай, последствие от травмата и шока. Може би напразно се самонавивах.