Александра Маринина - Фантомът на паметта

— Какви ги говориш — бавно повтори тя, — наистина ли нищо не помниш?

Сметнах, че ще е по-добре да си замълча. Нека си мисли каквото ще.

— Да не би да се учудваш, че веднага дотичах при теб? Сигурно не можеш да проумееш как така толкова години ти се цупех, а сега изведнъж дотърчах?

Аз продължавах да мълча, защото дъщеря ми поставяше въпросите съвсем правилно и това осезаемо свидетелстваше, че тя изобщо не е толкова глупава, колкото си мислех.

— Всичко е ясно — въздъхна Светка. — Ти наистина нищо не помниш. А поне, че се срещнахме в Александровската градина помниш ли?

— Не — рекох след кратък размисъл. — Кога беше това?

— Есента, през октомври. Аз сама ти се обадих и те помолих да се срещнем на четири очи, без мама. Трябваше да се посъветвам с теб за едно нещо.

— И какво стана, посъветва ли се?

— Да. Разказах ти всичко и ти обясних защо не мога да разчитам на мама и на това, че тя ще ме разбере. Ти обеща да ми помогнеш. И тогава аз изведнъж разбрах, че ти си ми много близък и скъп човек и че съм била пълна глупачка, като съм страняла от теб. Мама не ме разбира, а ти веднага ме разбра. Обеща ми да уредиш всичко. Аз толкова много се надявах… ние се надявахме… А сега излиза, че всичко си забравил.

— Ами припомни ми го — предложих ѝ уклончиво.

Оказа се, че дъщеря ми наистина бе зарязала следването си в института — тук бях уцелил десетката, макар да говорех наслуки. Едва когато стигнала до четвърти курс, изведнъж — ни в клин, ни в ръкав — тя разбрала, че професията, която си е избрала, не ѝ е интересна, че вече не искала да бъде икономист, а мечтаела да преоткрие себе си на попрището на музикалното продуцентство. И сега била влюбена в някакъв Гарик, който бил безумно талантлив музикант и за когото се канела да се омъжи. Но за да успеел този дивен самороден гений да се изяви в целия си блясък, трябвало непременно да заминат за Англия и там да запишат два негови диска в някое добро студио. Тоест за начало той трябвало да съчини песните и композициите, и то в такова количество, че да запълни с тях два часа, а за целта се налагало да бъдат създадени условия за творчески процес. И чак след това възниквала възможността да се постигне споразумение с англичаните, да се плати за студиото и за работата на техническия му персонал и да се запишат дисковете. После трябвало да се направи клип и да се прокара в някоя телевизия. Клипът трябвало да се поръча на добър снимачен екип, а щом снимачният екип бил добър, значи щял да бъде и скъп. Аз съм се отнесъл с разбиране към творческите търсения на любимата си дъщеря, пожелал съм ѝ щастие в личния живот и успехи на новото поприще и съм ѝ обещал, първо, да не казвам нищо на майка ѝ и, второ, да ѝ дам пари. Много. Толкова, че да ѝ стигнат за битови разходи през периода на творческите ѝ терзания, за записа на дисковете и за сътворяването на клипа. И, трето, обещал съм, когато клипът придобие завършен вид, да използвам многобройните си връзки из телевизиите и да уредя да го завъртят по някой от телевизионните канали. Убийте ме, ако помнех и една дума от онова, което ми разказа Светка!

— И колко пари съм ти дал досега? — полюбопитствах аз.

— Засега — николко. В смисъл че ти ни даде малко долари, за да можем с Гарик да се оправим на първо време, и каза, че през януари ще предадеш новата си книга в издателството, ще получиш хонорар и ще ни дадеш и останалите пари.

— И дадох ли ви ги?

— Не.

— Защо?

— Не зная — жално въздъхна Светка.

— Може би не съм предал книгата си? Може да не съм я дописал?

— Какви ги говориш, тате, тя вече излезе, продава се по всички сергии.

— „Времето на дизайна“, нали? — уточних за всеки случай, та да сме наясно за коя книга ставаше дума.

— Абе, тате, какви ги говориш? „Времето на дизайна“ излезе още през деветдесет и девета година. А след нея ти написа още една книга — за брокерите на недвижими имоти, които продават апартаменти. Забравил ли си?

Забравил бях. Ама че ужас! Помнех, че пишех книга за дизайнерите и тъкмо се канех да я завърша с ударни темпове, та затова бях решил да се уединя за няколко седмици във вилата си. Оказваше се, че съм я дописал и тя отдавна вече е излязла, а след това съм успял да навъртоля още нещо и това още нещо също е излязло. Боже мой, в какъв кошмар бях попаднал!

— Как се казва новата ми книга?

— „Триъгълният метър“.

Значи „Триъгълният метър“… Това словосъчетание не пробуди никакво раздвижване в паметта ми. Мозъчните ми клетки дори не помръднаха. Я стига, наистина ли бях написал такава книга? Наистина ли бе възможно месеци наред да работиш върху нещо, да събираш материали, да ги обмисляш, да градиш интригата, да вникваш в душите на героите, да страдаш и да се радваш заедно с тях и след това да не си спомняш нито една дума от написаното? Изведнъж ме втресе.