Александра Маринина: Фантомът на паметта

— Какви ги говориш, Анюта, през април трябва да има студове и снежни преспи — точно това се смята за разкошно време през този месец. И не е нормално да пече слънчице и да е топло.

Тя изплашено ме погледна, а алуминиевата лъжичка, пълна с рядката каша, потрепна в ръката ѝ.

— Сериозно ли говорите?

— Абсолютно. Понеже съм наясно по въпроса, че щом преди три дни е било осемнадесети юли, значи днес трябва да е настъпил краят на април и просто не може да бъде другояче. Защо ме гледаш така?

— Андрей Михайлович, но днес наистина е тридесети април. Две хиляди и първа година. Не ми ли вярвате?

— Аня, шегите ти вече не са смешни — намръщих се раздразнено. — Човек трябва да има мярка във всичко, особено когато се занимава с болни хора.

— Това не е шега. — Гласчето ѝ потрепна, а в очите ѝ се появиха сълзи. — Вие сте катастрофирали в петък, на двадесет и седми април. Днес сме понеделник, тридесети. Пътували сте за Талдом на среща с читатели, а във вашата кола се е забил някакъв джип, каран от наркоман. И сега вие лежите в Талдомската болница.

— Престани!

Започнах да се ядосвам съвсем сериозно. Какво си позволява това момиченце? Иска да ми покаже, че страшно го бива да се шегува и да прави номера, така ли? Никога не ме бяха канили в Талдом и изобщо никога в живота си не съм стъпвал там, само знам, че на север от Московска област има такова градче.

— Пътувах за вилата си, а не за Талдом — това е в съвсем друга посока. И престани да се зевзечиш!

Сълзицата се изтърколи от окото ѝ и бавно се плъзна по гладката ѝ твърда буза. Алуминиевата лъжичка се изплъзна от ръката ѝ и пльокна в купичката с каша.

— Не ми ли вярвате? Ей сега ще ви покажа… Почакайте малко.

Анюта изскочи от стаята и след минута се върна с вестник в ръка.

— Ето, прочетете. Това е нашият талдомски вестник, тук всичко е написано.

Да, тук наистина всичко беше написано. И това, че на двадесет и седми април — петък, в Дома на културата щяла да се състои среща с нашия любим писател, автор на многобройни бестселъри Андрей Корин . И дори това, че същият този петък, който беше на двадесет и седми април, се падаше през две хиляди и първа година. Ако това бе някакъв номер, то той бе стигнал твърде далеч, защото такъв вестник, пък бил той и в един-единствен екземпляр, трябваше да се измисли, да се напише и да се отпечата. Явно искаха да ме подлудят. Но кой? Защо? Бях чел за нещо подобно от Себастиан Жапризо — книгата му май се казваше „Дамата с очилата, оръжието и колата“. Искаха да ме накарат да повярвам, че вследствие на катастрофата съм мръднал, че не помня какво се е случило в живота ми и че бъркам датите. Искаха да ме изкарат от релси, да ме направят нетрудоспособен, да ми попречат да пиша книги. Кой? Кой имаше интерес от това? Дявол да го вземе, защо Муся не бе дошла досега? Та нали още сутринта дадох всичките ѝ телефони и помолих да ѝ съобщят къде се намирам! Явно дисциплината на персонала в този провинциален лазарет бе на по-ниско равнище и от професионалната му подготовка.

Старателно сгънах вестника — доколкото можеха да се справят с това действие ръцете ми, които не бях в състояние да контролирам — и го мушнах под възглавницата. Поех дълбоко въздух и го задържах, за да не позволя на клокочещата в мен ярост, примесена със страх, да избие.

— Не искам повече да ям. Моля те, повикай лекаря.

— Зле ли ви е? — стресна се сестричката.

— Казах: повикай лекаря! — студено повторих аз.

Анюта мълчешком сложи на подноса купичката и чашата, които стояха на нощното шкафче до леглото ми, и без да вдигне поглед към мен, излезе.

Два часа по-късно, след разговор с лекаря и безуспешна борба с действителността, бях принуден да констатирам един факт, който ме хвърли в ужас: някой бе откраднал от живота ми близо две години. Днес беше тридесети април две хиляди и първа година, а аз бях катастрофирал на двадесет и седми април и този факт не можеше да бъде променен чрез каквито и да било интелектуални усилия. А последното, което си спомнях, беше пътуването ми до вилата на осемнадесети юли деветдесет и девета година. Една година, девет месеца и десет дни бяха изчезнали от моя живот и от моето съзнание, бяха се разтворили, бяха се стопили. Опитвах се да проумея тази истина с отслабеното си мозъче, но не можех и това ме караше да се чувствам объркан, слаб и безпомощен, сякаш бях малко и глупаво дете, захвърлено от капризите на съдбата в света на възрастните и принудено да възприема и да осмисля техните правила на живот, които се различаваха от неговите. Аз не можех и не исках да се примиря със страшните думи посттравматична амнезия , въпреки уверенията на лекаря на име Василий Григориевич, че положението не е чак толкова страшно и че ако моята амнезия наистина е следствие от черепната ми травма и шока, то тя ще премине много скоро — буквално за няколко дни.