Александра Маринина - Фантомът на паметта

Трябваше да осъзная това ново състояние на действителността и да го преживея в самота. Единствения човек, когото исках да видя, беше Муся — моят литературен агент Мария Беловцева. Не се срамувах да изглеждам объркан и слаб пред Муся, защото тя ме бе виждала и в по-тежки моменти, а с нея помнехме и далеч по-лоши времена. Например, когато погребвахме сестра ми Веря, аз, както се казва, не бях на себе си, плачех, изпаднах в истерия, не исках да живея, а тогава още не бях навършил четиридесет години. Тъй че не се притеснявах от Муся. Но засега не ми се щеше да виждам никого повече, включително и жена ми Лина, както и най-близкия ми приятел Боря Викулов.

Ала доктор Василий Григориевич внесе известни корекции в егоистичните ми желания. Муся не беше в Москва и дори в Русия — бе заминала с детето си за десет дни на море в Египет. Така казала майка ѝ, която се отзовала на телефонното обаждане. Лина също я нямаше — оказа се, че тя вече от две седмици е в Шотландия и планирала да остане там още около месец, тъй като решила да доведе до съвършенство разговорния си английски, който ѝ бе крайно необходим за бизнеса. Нашият десетгодишен син Женя (впрочем не, сега той вече беше на дванадесет години) бе оставен под надзора на баба си, която, възползвайки се от дългите майски празници, грабнала любимия си внук и заминала за Самара — да се види с приятелките си от младини. След като по моя молба лекарят навъртя всички телефони, които му продиктувах, стана ясно, че в този момент в Москва се намира единствено моята дъщеря от първия ми брак — Светка, която щом чула, че съм влязъл в болница, поискала незабавно да дойде при мен. И както се разбра, добрият чичко доктор вече ѝ бе дал разрешение да го направи, без да ме пита. Трябваше да отдам дължимото на Василий Григориевич, защото той наистина направи всичко, което беше по силите му: оказа се, че за две години много от телефонните номера бяха сменени, включително и номерът на мобилния телефон на Муся, но аз вече не си ги спомнях…

В името на справедливостта трябва да кажа, че поривът на Светка да навести пострадалото си татенце доста ме учуди. Когато с майка ѝ се разведохме, тя беше на седем години и възгледите ѝ за живота се простираха дотам, че да въздаде следните присъди: тати е лош, защото зарязва мама и дъщеря си, а мама е светица. А обстоятелството, че тати напусна мама, защото му беше омръзнало да търпи нейните безкрайни любовни похождения, изобщо не смути детето, тъй като това не му бе известно. Мама прояви разум, а тати — съвест, за да не афишират този нелицеприятен факт. През всички последвали петнадесет години Светка се отнасяше към мен студено, приемаше с презрително снизхождение парите, които им носех, и отказваше да общува с мен нормално. И изведнъж — да прояви такъв порив… Да не би пък вече да беше пораснала? Или най-сетне майка ѝ бе решила да сподели с нея истинската причина за нашия развод?

Раздирах се от противоречиви чувства. От една страна, щеше да е толкова хубаво да се възползвам от ситуацията и да оправя отношенията с дъщеря си! Но, от друга страна, нито един нормален баща не би искал детето му да го види в подобно състояние — потиснат, разстроен, изплашен. Да-да, точно това бе най-важното — аз бях изплашен. Страхувах се от неизвестността, не знаех и — колкото и да се насилвах — не можех да си спомня нищо от онова, което бе станало след завоя от „Садовое калцо“ към площад „Комсомолски“. Може би през това време съм намерил общ език със Светка и сме се сприятелили с нея, но аз не помнех това? Може би смъртно съм се скарал с Муся и тя вече не е мой литературен агент, а аз, като последен глупак, чакам помощта ѝ и разчитам само на нея? Може би Лина се е развела с мен и е заминала за Шотландия с новия си съпруг? Или пък аз съм се развел с нея? Може би дори съм успял да се оженя за някоя друга? Нямаше да е зле да разбера коя ли е тя… Може би вече съм престанал да бъда най-известният и най-издаван писател в Русия? Но все още си въобразявах, че съм герой, а всъщност отдавна вече бях господин никой. Не можех да се ориентирам какво ми се иска повече: да науча истината, дори и тя да е убийствено неприятна, или още известно време да пребивавам в щастливо неведение. Страшно беше и да науча, страшно беше и да не науча как точно стоят нещата. Мисля, че в психологията това се нарича когнитивен дисонанс. Или грешах? В психологията не бях особено силен, а просто поназнайвах това-онова, защото докато писах книгата за момчетата от спасителните служби, бях насъбрал оттук-оттам малко информация по планинските чукари. Тя се казваше „Последен шанс“ и до ден-днешен непоклатимо си стоеше в челната десетка на бестселърите, въпреки че първото ѝ издание датираше отпреди четири години, а общият ѝ тираж надхвърляше три милиона екземпляра. Впрочем защо преди четири години? Не преди четири, а преди шест, просто аз все още продължавах да мисля в категории от деветдесет и девета година. И нямах представа дали „Последен шанс“ се намира все така в класациите на бестселърите. Дявол да го вземе, колко трудно е да се свикне с този нов начин на възприятие!