Александра Маринина - Фантомът на паметта

— Как се чувствате? — много тихо попита някой, чийто силует смътно успях да различа до леглото.

— Не много добре — съвсем честно прошепнах аз. — Ужасно ме боли главата. Къде съм? Какво става с мен?

— В болницата сте. Катастрофирали сте.

— Не си спомням…

— Как се казвате?

— Андрей Михайлович Корин. Документите…

— Какво?

— В колата имах документи, паспорт, шофьорска книжка… Не са ли ги намерили?

— Намерили са ги, не се притеснявайте.

— Тогава защо ме питате как се казвам?

— Така трябва. Уморихте ли се?

— Не… да… Къде е станало това?

— А вие не помните ли?

— Не… Движех се по „Садовое калцо“, престроявах се, за да завия към трите гари. Там някъде ли е станало?

— Кога се случи?

— Не зная… сигурно днес… може би вчера… Около осем часа вечерта. От колко време съм тук?

— От едно денонощие. Катастрофата е станала вчера. Каква дата бяхме?

Въпросът ми се стори глупав, но се досетих, че ме проверяват. Щом главата ме боли толкова силно, значи съм получил черепна травма и сега домораслите ни ескулапи искат да се уверят, че не съм откачил. Благодарение на родителите ми, които бяха лекари, имах някакви откъслечни познания в областта на медицината.

— Вчера беше осемнадесети юли — усърдно прошепнах аз, стараейки се колкото може по-активно да мърдам устни.

— А коя година сме?

— Хиляда деветстотин деветдесет и девета. Защо тук е толкова тъмно? Защо няма светлина?

— При вас не бива да има нито светлина, нито силни звуци. Почивайте си, Андрей Михайлович, постарайте се да заспите.

Не ми се наложи да се старая кой знае колко, защото докато траеше този кратък разговор, наистина ужасно се изморих. Когато вече бях почти заспал, изведнъж си спомних, че така и не стана ясно каква е тази болница и къде се намирам. Интересно — дали бяха успели да се свържат с някого от моите близки и дали бяха им съобщили какво се е случило с мен? Разбира се, Лина едва ли щеше да започне да си скубе косите, защото и без това беше затънала до гуша в собствените си проблеми, а бизнесът, който въртеше, ѝ отнемаше цялото време и внимание. Вероятно дори щеше да идва да ме вижда в болницата най-много по веднъж в седмицата. Но Муся щеше истински да се разстрои, щеше да се притесни и да вдигне на крак цялата медицинска общественост в страната, та да могат по-бързо да ме вкарат във форма. Какво пък — това бе напълно разбираемо, защото състоянието на моето здраве бе пряко свързано с по-скорошното завършване на новата ми книга, която възнамерявах да приключа на вилата си в затворническа самота, а моите книги бяха пряко свързани с моите хонорари, а пък моите хонорари бяха пряко свързани с нейните проценти. Не се блазнех от мисълта, че Муся ръководи толкова активно деловите ми ангажименти, защото ме обича като приятел и се възхищава от таланта ми. Ха-ха! От таланта ми — ако изобщо имах такъв! — тя се възхищава точно дотолкова, доколкото този талант прави книгите ми продаваеми, и в никакъв случай — понеже тези книги се харесват на самата нея. Но на мен ми беше все едно, това не ме обиждаше и не ме засягаше. Най-важното бе, че на практика Муся ме бе отървала от всички грижи и суетни, включително и от неприятните, а аз най-добросъвестно ѝ плащах за услугата в брой. И веднага щом Муся научеше, че съм влязъл в болница, още в същия миг всичко щеше да се задвижи, да се завърти, да си иде на мястото и да се подреди по най-добрия начин. Щом се събудех, първото нещо, което щях да направя, бе да ги помоля да ме свържат с нея.

Момичето в бяла престилка много сръчно смени чаршафите ми, като ме обръщаше от хълбок на хълбок, и ми помогна малко да се понадигна.

— Гади ли ви се? — загрижено попита тя.

— Май че не.

— Ще се опитаме ли да хапнем нещо?

Стана ми смешно. Тя разговаряше с мен като с малко дете — честна дума, а пък аз вече бях на четиридесет и четири години.

— Да опитаме — съгласих се.

Чувствах се много по-добре и вече можех да говоря с малко по-силен глас, макар че опитите ми да стана и да се поразходя из стаята не доведоха до нищо добро — толкова силно ми се виеше свят, че не можах да направя и две крачки. Но за сметка на това в легнало положение бях напълно способен да общувам.

— Какво е времето днес? — полюбопитствах аз, преглъщайки без ентусиазъм рядката безвкусна грис каша.

— О, времето е прекрасно — зачурулика сестричката на име Аня, — а за края на април е направо разкошно, слънчицето пече и е топло.

Какъв ти април? Нали беше юли! Бях катастрофирал на осемнадесети, оттогава бяха минали три дни, значи днес трябваше да сме двадесет и първи. Но не и април. Сигурно това бе някакъв опит за проява на чувство за хумор от страна на сестричката. Какво пък, реших да ѝ покажа, че съм го оценил.