Александра Маринина - Игра на чужд терен

— Не сме богове, Едуард Петрович — спокойно отговори събеседникът му. — Ако знаехме всичко за всички, проблемът борба срещу престъпността нямаше да съществува. Всъщност какво толкова сте се развълнували? Не ви е първица да губите хора.

— Но винаги съм знаел за какво ги губя и кой е виновен, дори когато вие не го знаехте. А сега не контролирам ситуацията и това много ме безпокои. Доколкото разбирам, няма никакви шансове да разкрием това убийство?

— Минимални — потвърди събеседникът му и разпери ръце.

— Така си е — покрусено се съгласи Денисов. — Името Макаров не е признак, по който можете да търсите. Все едно че е Иванов или Сидоров. Ако вземете да разработвате всички Макарови в Града, времето няма да ви стигне. Още повече че той, като се имат предвид посещенията от други градове, може да се окаже външен човек. Какво можете да ми предложите?

— Само едно. Да изпратим човек в „Долината“. Да поостане там, може да научи кой е този Макаров.

— Имате ли подходящ човек?

— Май се шегувате? Хората ми се броят на пръсти. За седмица-две мога да отделя човек, но не и за повече. И без това няма кой да върши работата.

— Добре, ще пратя мой човек.

— Между другото, щом и тъй, и тъй се видяхме днес, я да направим равносметката за петте месеца. Като се има предвид средното ниво на разкриваемост на престъпленията, можем да си позволим не повече от десет неразкрити убийства на година. Половината оставяме за селските райони и за непредвидени случаи. Вашият резерв е пет броя. Но това е максимумът, и то вече на границата на риска. Като сложим в сметката убийството на Грушин, остават четири.

— Добре, разбираме се за три — кимна Денисов. — Сега е юли. Значи до края на годината на мое разположение остават два случая. Единия, ако не сте забравили, го използвах през февруари.

— Не съм забравил.

На другия ден Едуард Петрович Денисов лично посети главния лекар на санаториума „Долината“.

Настя Каменская вдигна глава от клавиатурата, наметна си якето, взе една цигара и излезе на балкона. Балконът беше общ за две стаи: тази на Настя, с двете легла, и съседната — самостоятелна. Почти веднага балконската врата на самостоятелната стая се отвори, на прага застана пълна възрастна жена, подпряна на бастун.

— Здравейте — приветливо се усмихна тя, — ще бъдем съседки. Казвам се Регина Аркадиевна.

— Много ми е приятно. Анастасия — представи се Настя и стисна протегнатата ръка.

Старицата зиморничаво потрепери.

— Чувам, че постоянно тракате на машината. Работите нещо май?

— Ъхъ — промърмори Настя.

— Когато решите да си починете, отбивайте се на чаша чай. Имам чудесен английски чай. Ще се отбиете ли?

— Благодаря, непременно.

Настя се върна към детективската повест от Ед Макбейн, твърдо решила да не ходи да пие чай при Регина Аркадиевна. Повестта, която превеждаше, не беше голяма, само 170 страници. Ако си поставеше за цел да свърши цялата работа, докато беше в санаториума, нормата й трябваше да бъде 9 страници на ден. Настя превеждаше бързо, тези девет страници ги правеше спокойно следобед, след всички процедури. Можеше дори да намали нормата, като имаше предвид, че след връщането си от санаториума в Москва щеше да разполага с още тринайсет дена отпуска. Решението да не ходи на гости у съседката не беше свързано с нежеланието й да къса от времето си за работа. Честно казано, Настя се страхуваше да не би възрастната жена да се окаже натрапчива и да се превърне в тежко бреме за нея. „Каква мерзост — помисли си тя, докато слагаше в машината чист лист, — дори не изпитвам състрадание към старостта. Не, у мен определено се е загнездил някакъв морален дефект.“

Увлечена в работата, Настя не отиде на вечеря — Макбейн описваше много завладяващо перипетиите на конфликта между детектива Стийв Карела и младия му партньор Бърт Клинг. Към десет вечерта се усети гладна, остави превода и включи бързоварчето. На вратата се почука. Влезе съседката, носеше ярка кутия.

— Останахте без вечеря, правите си почивка и сте решили да пийнете чай. Или кафе. Нали не греша?

— Ни най-малко — усмихна се Настя. — Ще ми правите ли компания?

— Разбира се. — Регина Александровна тежко се отпусна на стола и подпря бастуна до стената. — Дори донесох бисквити, като разчитах да получа чашка кафе. Но имайте предвид, мила, че идвам при вас за пръв и последен път.

— Защо така?

— Защото вие сте млада, Настенка, и освен това сте зает човек. Моите посещения може да ви дразнят, а аз не обичам да ме търпят от учтивост. Изчервихте се, а? Значи съм права. Затова днес ще се запознаем, а по-нататък, ако поискате, вие ще идвате при мен.