Още при първите познати кадри сякаш му поолекна, но Марцев забеляза, че музиката, която по-рано му бе действала безотказно, сега му повлия по-слабо. Той дори се уплаши, че лекарството е изгубило силата си, но след няколко минути нещата тръгнаха, както винаги. На екрана се появи красивото лице на майка му, каквото беше преди трийсет и пет години, когато Марцев беше само на осем. Майка му сновеше из стаята, подреждаше чашите, наливаше чай, после протегна ръка и взе бележника на Юрочка. Марцев не виждаше себе си на екрана, но знаеше, че седи на масата срещу майка си и с ужас чака тя да отвори страницата с дългото, написано с червено мастило послание от учителката. Ето, майка му го чете, веждите й се свиват, устните презрително се изкривяват, лицето й става ледено. На масата между чайника и кутията за хляб има голям кухненски нож. „Мразя я! Страх ме е от нея и я мразя! Сега ще я убия!“ Юрочка се изтръгна, Марцев вече не го възпираше и гледаше като омагьосан как това малко чудовище удовлетворява страстта си. Детето се умилква на майка си, моли я да му прости и обещава „вече да не прави така“. Лицето на майката се смекчава, тя е готова да прости на ненагледната си рожба и не забелязва ножа, скрит зад гърба му.
На цял екран — красивата дълга шия, блесналото острие на ножа и кръв. Много кръв. Страшно много. Край. Настъпва катарзисът. Марцев отчетливо си спомняше усещането от топлата кръв, рукнала като порой по ръката му. Това усещане се връщаше всеки път, когато той гледаше филма, и окончателно убеждаваше Юрочка, че най-сетне е направил ТОВА. След което малолетният убиец се свиваше на уютно клъбце и кротко заспиваше до следващия път.
Изнемощял, Марцев се отпусна във фотьойла. Този път май се справи. Ала чувството за освобождаване днес беше различно от преди. Юрочка, изглежда, не заспа, както обикновено, а само задряма. Марцев си помисли, че периодите между пристъпите са започнали да се скъсяват. По-рано Юрочка се събуждаше веднъж на две-три години, после — веднъж годишно, а от предишния до сегашния пристъп бяха минали само четири месеца. Болестта прогресираше, Марцев разбираше това. Какво пък, реши той, трябва ми ново лекарство. При което знаеше какво трябва да бъде то. Още утре щеше да се заеме с това.
„Аз съм морален изрод, лишен от нормални човешки чувства“ — обречено си мислеше Настя Каменская, докато добросъвестно извървяваше по бягащата пътечка предписаните от лекаря километри. За пръв път в живота си се бе озовала в санаториум и бе решила да укрепи здравето си „от А до Я“, още повече че условията в „Долината“ бяха повече от разкошни.
Разбира се, тя никога не би попаднала в този престижен санаториум, ако бе организирала отпуската си самостоятелно. В най-добрия случай като на служителка в Московското управление на вътрешните работи щяха да й предложат карта за ведомствената станция без басейн и с периодично спиране на топлата вода.
Понеже беше равнодушна към природата, Настя прекарваше отпуските си вкъщи, в Москва, и правеше преводи от английски или френски. Това й позволяваше, от една страна, да позакрепи материалното си положение, а, от друга — да поддържа езиковите си знания. Тази година по график отпуската й беше през август, но началникът на отдела — Виктор Алексеевич Гордеев, обичливо прекоросан от подчинените си Житената питка, помоли Настя да направи размяна с един служител, чиято съпруга бе починала скоропостижно.
— Нали знаеш, Анастасия, отпуската му трябва, когато дъщеря му е във ваканция. А за тебе няма значение през август ли ще е или през октомври, и без това си стоиш в Москва. Я слушай, искаш ли да те уредя в един хубав санаториум?
— Искам — неочаквано за самата себе си каза Настя. Здравните й проблеми бяха цял букет, но тя никога не се бе занимавала сериозно с тях.
Тъстът на Гордеев, професор Воронцов, управляваше голям кардиологичен център и с негова помощ Виктор Алексеевич изпрати Настя в „Долината“. Наистина беше много хубав санаториум, навремето подведомствен на Четвърто управление на Министерството на здравеопазването и по абсолютно неясни причини — недокоснат от немарата в епохата на реформите. Цената на картата обаче беше такава, че Настя се оказа притисната от нови проблеми. Дупката в бюджета й можеше да се запълни, ако се захванеше с някой превод и поработеше здравата през отпуската. Но за тази работа трябваше да се натовари с речници и с портативната пишеща машина, а освен това да намери възможност да получи самостоятелна стая. Дори при минимум багаж сакът с речниците и машината щеше да тежи толкова, че Настя като нищо щеше да прекара отпуската в хоризонтално положение: след едно лошо падане при поледица тя изобщо не можеше да вдигне нещо тежко, без после да я измъчват болки в гърба.
Читать дальше