Александра Маринина - Стечение на обстоятелствата

След като намери отправна точка за размисли, Настя Каменская започна да се приготвя за работа. Това беше цял ритуал, истинският смисъл на който беше да се отсрочи моментът на „потапянето“. Без да бърза, тя си свари кафе, изпи го със сандвича, който си беше донесла от къщи, изпуши една цигара, извади три бели листа и педантично ги надписа: „фантазия“, „Повреда между 1,30 и 2,30“ и „Предишна повреда“. Заключи кабинета си отвътре. Край. Започваше.

Като най-прост, пръв беше преработен вариантът „фантазия“. Не е имало и помен от топъл чайник, а Захаров и Зубов лъжат, защото Захаров е убиецът, а Зубов поради някакви причини го прикрива. Това изглеждаше пълна глупост, но такова бе Настиното правило — да обмисля всички възможни варианти, колкото и чудовищни и нелепи да й се струваха. И така, Захаров е убиец, а Зубов — съучастник. Захаров се качва в жилището на Филатова и я убива. Но как? Започва пред нея да бърника в печката й? А ако я убива по друг начин, то по какъв? С какво още може да се предизвика спиране на сърцето? С някакъв нервнопаралитичен газ. Айрумян не е открил нищо в дробовете й. Пък и не това е най-важното. Главното е това, че освен тях в жилището са се намирали следователят, двамата оперативни работници от „Петровка“, един от местното районно управление, електротехникът и свидетелите при обиска. И всеки един от тях, а и всички заедно могат да кажат, че разговорите за топлия чайник са си чиста измислица.

Настя с облекчение скъса листа с надпис „фантазия“ и се зае със следващия вариант.

Тя още веднъж мислено претегли всичките си доводи против това, че печката може да се е повредила без външна намеса. Ако Филатова е била сама в дома си в момента на смъртта, то освен травмите, каквито не са били установени от съдебния лекар, би се вдигнал шум, от който биха се събудили съседите. Ако в жилището е бил някой, който я е очаквал и не е желаел смъртта й, то той или е щял да знае за повредата и е щял да я предупреди, или не е знаел и тогава картината би била същата — падане, наранявания, шум. Миша Доценко беше разпитвал съседите и никой нищо не бе чул. Само двама старци от съседното жилище се бяха събудили в два и половина, когато Ирина е отключила входната си врата и след това я е затворила. Старите хора спят леко и трудно заспиват. Ако в следващите десет минути се бе вдигнал шум от жилището на Филатова, те биха чули и него.

Май нищо не бе пропуснато. Можеше да премине към версията за умишлена повреда в течение на един час между 1,30 и 2,30…

Настя чертаеше по листа квадратчета и стрелки, вписваше в тях отделни думи и цели фрази, нахвърляше си въпроси, които трябваше да зададе на криминалиста, на съседите, на бащата на Филатова. Броят на фасовете в пепелника се увеличаваше, количеството кафе в кавичката намаляваше. На бюрото й се появиха нови листи с надписи: „Планирано“, „Случайно“, „Маратонки“, „Ключалка“. Най-сетне пред очите й се очерта картината на престъплението, включваща всичко, което знаеше до този момент. В нея влизаха и добре смазаното резе на ключалката на входната врата, и старателно развързаните връзки на маратонките, и повредената печка, и топлият чайник, и излезлият от входа мъж, и странната тишина, и „неправилната“ рана.

„Да, Ирина Сергеевна — помисли си Настя Каменская, гледайки любителската снимка на Филатова, — не е било нещастен случай. Убили са ви. Преднамерено и хладнокръвно. Убил ви е човек опитен и предвидлив. Той обаче не е знаел, че долу в колата ви чака Захаров. Иначе трупът ви щеше да бъде намерен едва днес и чайникът отдавна щеше да е изстинал. И не би могъл да предположи, че точно вие ще се окажете сред тези десет-петнадесет процента, които описват в учебниците и на които не им остава белег от токов удар, та по тази причина ще се намерят хора, неповярвали в случайната ви смърт. Вашият убиец правилно си е бил направил сметките. Просто обстоятелствата не са били в негова полза. Какво ви се е случило, Ирина Сергеевна? На кого сте досадила или попречила? Кого сте засегнала?“

Измъчена от задухата, Настя Каменская слезе от автобуса, преди да стигне до нужната й спирка. Още малко и щеше да припадне. Настя, която по цели денонощия можеше да не яде и да не спи, потопила се в решаването на някоя аналитична задача, Настя, която за осем години не беше ползвала нито един ден болнични и всичките си болести изкарваше „на крака“, същата тази Настя имаше два заклети врага — тълпата и задухата. С тях не можеше да се бори. Нейният организъм отказваше да й се подчинява, нашепвайки й издевателски: „Ти ме тормозиш със сухи сандвичи и ме тровиш с никотин, ти не ме лекуваш и не се грижиш за мен, ти плюеш на мен — на ти сега! Точно когато си смъртно уморена или закъсняваш за важна среща, ще те накарам да ходиш пеша!“ Всички тези хитрости на капризните й органи бяха много отдавна известни на Настя и тя се беше научила да се застрахова, като носеше в чантата си ампула с амоняк, но най-вече — като умело съставяше маршрутите си и си оставяше време в запас. Нито веднъж през живота си Анастасия Каменская не беше закъснявала за никъде.