Александра Маринина - Стечение на обстоятелствата

— И не са повярвали на съдебния лекар? — учуди се Настя.

— За какво им е съдебният лекар, когато заподозреният стои точно пред тях.

— А мъжът, който е излязъл от входа?

— И това не са направили. Ако шофьорът не лъже и някакъв мъж наистина е излязъл от входа, то той или е излизал от жилището на Филатова, или от друго жилище, но по същото време. В три часа през нощта е толкова тихо, че муха да бръмне, ще се чуе. Този мъж, ако съществува и ако не е убиецът, може да се окаже ценен свидетел. Но къде ти! — Гордеев с раздразнение ритна стола. — Накратко, Анастасия, бих искал да помислиш върху това. Утре сутринта седемдесет и двата часа ще изтекат и шофьорът ще бъде освободен. Сигурен съм, че няма в какво да го обвинят. Материалите, които са събрани в събота и неделя, можеш да вземеш от Доценко. И нека той да си поговори със задържания така, както ти мислиш, че трябва.

— Да опитам аз да поговоря с него, а, Виктор Алексеевич? — плахо предложи Настя. — Много по-лесно ще ми е, отколкото да инструктирам Миша какво да приказва. Той много лесно кипва…

— Миша трябва да се учи, а не другите да му вършат работата — отсече Гордеев. — А на теб ти забранявам да говориш със задържания. Не е твоя работа.

Сигурно и самият полковник не можеше да отговори на въпроса защо непрекъснато предпазва Настя, защо я крие от всички. Но някъде дълбоко в себе си, почти на границата на инстинкта, той усещаше, че Настя е неговият коз. Като погледна разстроеното лице на своята подчинена, той изведнъж се усмихна.

— Върви, детето ми, помисли върху това — ласкаво й рече. — Утре ще ми разкажеш какво си измислила.

След като Каменская си отиде, Виктор Алексеевич Гордеев отново заснова из кабинета си. Трябваше да вземе решение какво да прави с версията за причастността на племенника на президента на фонда за подкрепа на предприемачеството в изнасилването на дванадесетгодишната Наташа Ковальова. Сама по себе си версията му се струваше перспективна, но той не искаше да въвлича своите хора в политически разправии. След кратък размисъл Гордеев реши да поеме удара сам. Седна до телефона и набра номера на своя стар приятел Женя Самохин от пресцентъра на МВР.

— Витя! — зарадва се Самохин. — Къде се губиш? От службата си ли ми звъниш?

— От службата — потвърди Гордеев.

— Значи по работа — направи извод Самохин. — Говори направо, че след пет минути хуквам.

— Женя, трябва ми информация за Виталий Евгениевич Ковальов от апарата на вицепремиера Аверин и за Виноградов от ФПП.

— А вила на Канарските острови и лимузина не ти ли трябват?

— Женя, моля те. Не ми трябва чак толкова. Искам само да знам познават ли се и ако се познават, в какви отношения са, а ако не се познават, то в кои области интересите им могат да се пресекат. Само това. Женя, ще го направиш ли?

— И не ти е нужно нищо по-пикантно? — недоверчиво попита Самохин.

— Нищо. Интересува ме само връзката им. Ще го направиш ли?

— Ще го направя — въздъхна Самохин. — Довечера ще ти звънна вкъщи.

Но Гордеев не би бил Гордеев, ако се бе ограничил само с това. Ненапразно за него се носеха легенди. И работата не беше в това, че не вярваше в хората. Просто той никога не забравяше, че има различни истини.

Като излезе от кабинета на шефа си, Настя Каменская отиде да прегледа сводките и дневника на дежурния по град. Никой не можеше да каже какво точно търси в тази камара от сведения, а вероятно и самата Настя не знаеше. Но въпреки всичко всеки ден отваряше обемистия дневник и си водеше някакви записки, които само тя си ги разбираше.

Когато се върна в своята стая, пъхна бързоварчето в една висока керамична чаша с вода, включи го и набра някакъв номер по вътрешната линия.

— Миша, искате ли да изпием по едно кафе?

— С удоволствие, Анастасия Павловна. Идвам.

След минута Миша Доценко се появи с чашка и кутия захар на бучки.

— Ама че сте, Миша — укорително поклати глава Настя. — Нали аз ви каня. Нима гостите си носят продуктите?

— Знаете ли — смути се Миша, — времената са тежки. Трябва да внимаваме, за да не се превърнем в авантаджии.

Настя разля кафето и притика към Миша пакетче бисквити.

— Мишенка, разкажете ми, моля ви, за делото на Филатова. На оперативката всичко прозвуча някак си… Ами, смачкано ли, не знам как да се изразя. Честно казано, не разбрах всичко.

Доценко напрегнато мълчеше, без да сваля очи от вдигащата пара чаша. Настя тъкмо се канеше да повтори въпроса, когато изведнъж я осени една мисъл. Ама разбира се! Как не се бе сетила веднага! Миша Доценко, макар че работеше в отдела отскоро, си беше спечелил репутация като майстор на устната реч. Той прекрасно водеше разговори, можеше да заприказва всекиго, точно формулираше мислите си и ги излагаше ясно и последователно. От неговите уста съобщението просто не можеше да излезе „смачкано“. Освен ако… Освен ако не е целял точно това. Съдейки по всичко, такова е било нареждането на Гордеев. Не е искал неговите сътрудници, като чуят всички подробности по престъплението в жилището на Филатова, да разнесат по коридорите на „Петровка“ Голованов и Бажов. Затова бе накарал и нея да остане след оперативката, а не й бе възложил задачата пред всички. Хитър беше този Колобок! Скрил бе камъка в пазвата си. Никой да не знае, че има зъб на борците срещу високите доходи, никой да не се досети. Като му дойдеше времето, щеше да извади камъка. Трябваше да се отдаде дължимото на Колобок — никога не нападаше пръв. Но тъкмо за да защити своите хора, той държеше мощен арсенал от такива „камъни“ и „зъби“.