Александра Маринина - Отдел Убийства - Илюзия за грях

— Не можех да мина покрай тебе и да не ти изкажа горещите си чувства — заяви през смях Стасов още от вратата. — Запознай се, това е Ирочка, моя бивша съседка и настояща подопечна. Разказвал съм ти за нея.

— Да-да, спомням си — кимна Настя. — Приятно ми е да се запознаем.

Девойката измърмори нещо неразбрано в отговор, при което дори не се усмихна.

— Проучвахме личността на някой си Иляс — продължи Стасов, сякаш незабелязан това. — Иска да наеме стая при Ира.

— И какво? Да не излезе, че е издирван бандит и убиец? — пошегува се Настя.

— Слава богу, не. Довел го е сегашният квартирант, за когото вече всичко ни е известно, така че не беше трудно да установим и що за личност е Иляс. Разбира се, и той е от дебеловратите дръвници, занимава се с „куфарна търговия“, продава турски и италиански стоки, но засега е чист. От никого не се крие, няма сериозни провинения освен някои дребни мошеничества…

В този миг се върна Марта Хенриховна и с любопитство огледа странната двойка. Удобно настанилият се на стола си Стасов моментално скочи на крака при появата на възрастната жена, с което предизвика благосклонната й усмивка, а Ира изобщо не реагира при нейното влизане, дори не кимна в отговор на учтивото „добър вечер“, произнесено с изискан светски тон.

— Кой ще пие чай и кой — кафе? — гостоприемно попита Настя, докато включваше електрическия чайник и вадеше от бюрото си чаши, кафе, чай и захар. — За вас, Марта Хенриховна?

— Чай, ако обичате.

— И на мене чай — обади се Стасов. — А на тебе, Ириша?

— Нищо не ща — измънка намръщено девойката.

Владислав изпи чая си на три големи глътки и решително стана.

— Е, Настася Павловна, ние ще тръгваме. Благодаря ти за чая, радвам се, че се видяхме. И не изчезвай, обаждай се.

— И ти не изчезвай — усмихнато му отговори Настя.

Марта Хенриховна замислено изпрати с поглед Стасов и неговата спътница.

— Какво странно момиче — каза тя, когато вратата след тях се затвори.

— Защо да е странно?

— Съвършено невъзпитано. И гледа някак дивашки. Като подгонен звяр. Струва ми се, че вие наричате такива „трудни деца“, нали?

Настя можеше само да кимне и да не продължи темата. Но беше благодарна на Марта Хенриховна за изчерпателния и твърде откровен разказ за убитата Анисковец и й се искаше да направи нещо приятно за своята събеседничка, пък и очевидно това нямаше да е последният им разговор. А при това положение какво по-приятно би могло да има от един разказ с привкус на клюка, който по-късно Марта Хенриховна би могла да преразказва на познатите си, обосновавайки се, че е чула тази история „направо на „Петровка“, и то в „съвсем конфиденциален разговор“. Най-голяма радост за възрастните хора е да си поприказват с някого, а най-големият успех — да намират нови теми.

— Какво говорите, Марта Хенриховна, Ира отдавна вече е излязла от тази възраст, тя е на двайсет години. Просто изглежда така, защото животът й е много тежък. Донякъде сте права, че е невъзпитана и дива, но едва ли би трябвало да я съдим за това. Ако искате, ще ви разкажа нейната история. Страшна трагедия.

Естествено, че Шулц искаше. И още как!

— Вероятно помните, че преди шест години всички вестници писаха за едно ужасно произшествие. Една жена изхвърли през прозореца на деветия етаж трите си деца, след което скочи и тя самата, а най-голямата й дъщеря успя да избяга и да се скрие у съседите.

— Да-да — оживено кимна Марта Хенриховна, — четох за това.

— Именно Ира е тази най-голяма дъщеря.

— Не думайте! — плесна с ръце Шулц. — Какъв ужас!

— Ще ви разкажа онова, което може би не ви е известно — с тайнствен глас продължи Настя. — Всички останаха живи: двете момичета, момченцето и майката. Но, разбира се, пълни инвалиди. На другия ден след случилото се бащата почина от инфаркт. Не можа да го понесе. И на четиринайсет години Ира остана съвсем сама в живота. Разбирате ли? Съвсем сама. И е принудена да работи всякаква и много тежка работа, за да издържа себе си и четиримата инвалиди. Всъщност те не живеят при нея, децата са в болница, а майката — в инвалиден дом, но имат постоянна нужда от лекарства, по-здравословна храна и облекло. Така че, струва ми се, ние с вас можем да не обръщаме внимание на това, че Ира забравя да каже „благодаря“ и „моля“ и изобщо се държи неучтиво.

— Горкото момиче — въздъхна Шулц. — Каква страшна съдба. Боже мой, каква съдба.

Една народна мъдрост гласи, че Господ обича търпеливите. И още, народът казва, че който умее да чака, получава най-много. Всъщност Настя Каменска нямаше защо да си губи времето и да пие чай със седемдесетгодишната прекалено словоохотлива свидетелка. Беше затрупана с текуща работа, трябваше да проведе няколко спешни телефонни разговора, но въпреки това бе решила, че трябва да прояви търпение с Марта Шулц, за да остави у нея приятно впечатление за служителите в криминалната милиция. И беше стократно възнаградена. Защото по някое време Марта Хенриховна се позамисли, след което внезапно произнесе: