Карин Фоссум - Не поглеждай назад

— Познавах Ани добре — сподели тя. — Често идваше у нас да гледа Ескил. Имахме син — поясни тя, — който почина миналата есен. Казваше се Ескил.

— Знам.

— Говорили сте с Хенинг, разбира се. За жалост след смъртта на сина ни изгубихме контакт с Ани. Тя престана да ни идва на гости. Горкичката, толкова ми беше жал за нея. Тогава беше само на четиринайсет години, а на тази възраст не е лесно да преживееш подобно нещо.

Сейер кимна и опипа копчетата на ризата си. Внезапно в малкия кабинет настана жега.

— Имате ли представа кой го е извършил? — попита тя.

— Не — призна той. — Засега само събираме информация, а после ще видим дали ще успеем да се придвижим към тактическата фаза на разследването.

— Боя се, че не мога да ви помогна много.

Тя заби поглед в ръцете си.

— За мен тя беше добро, прекрасно момиче, по-усърдна и мила от повечето на нейната възраст. Не се превземаше като останалите. Тренираше усилено, поддържаше добра форма и беше старателна ученичка. А и беше хубава. Имаше си приятел, Халвур. Май бяха скъсали…

— Не — прекъсна я тихо Сейер.

Настана мълчание. Той изчакваше тя да го наруши първа.

— Какво искате да разберете? — най-сетне попита жената.

Той продължаваше да мълчи и да я наблюдава. Астри Юнас беше приятна, елегантна жена с тъмни очи. Всичките й дрехи, плетени, представляваха жива реклама на бранша, в който работеше: красив костюм, който се състоеше от тясна пола и вталено сако в наситеночервено със зелени кантове, на места хардаленожълти; ниски черни обувки; гладка коса без специална прическа; червило в цвета на дрехите; на ушите, наполовина закрити от тъмна коса, обици с формата на стрели. Беше малко по-млада от Сейер, но по устните и около очите й се виждаха фини бръчици. Очевидно бе по-възрастна от бившия си съпруг. Синът й Ескил се бе появил на бял свят в края на младостта й.

— Исках само да си поговорим — предпазливо поясни Сейер. — Не търся нещо конкретно. Значи Ани е идвала у вас да наглежда Ескил?

— Няколко пъти седмично — уточни тя. — Нямаше желаещи да го гледат, той не беше лесен характер. Останалите бавачки предпочитаха други деца. Но сигурно вече сте чували това.

— Е, споменаха ми — излъга той.

— Беше плашещо активен, на границата с ненормалното. Май се нарича хиперактивен. Нали се сещате — ту превъзбуден, ту потиснат, никога не беше спокоен — засмя се тя безпомощно. — Никак не ми е лесно да го призная. Дано ме разбирате. С две думи, Ескил беше трудно дете. Ани беше от малцината, които се справяха добре с него.

Млъкна и се позамисли.

— Тя идваше доста често. С Хенинг бяхме страшно изморени и когато Ани се появеше на вратата и заявеше с усмивка желание да го гледа, за нас това бе истинска благодат. Давахме им пари, за да слязат до центъра и да си купят нещо по пътя: сладки, сладолед, каквото поискат. Обикновено ги нямаше час-два. Според мен Ани дори не бързаше да се връщат. Понякога вземаха автобуса до града и оставаха там цял ден, качваха се на влакчето на площада. Тогава работех нощна смяна в болницата и често се налагаше да спя през деня. Помощта на Ани беше добре дошло разнообразие за всички ни. Е, имаме и по-голям син, Магне, но той беше прекалено голям да бута детската количка. Или поне не изразяваше желание. Разминаваше му се, нали е момче.

Отново се усмихна и промени позата си. При всяко нейно движение той усещаше лекия полъх на ванилия из стаята. През цялото време тя поглеждаше към вратата, но не се появи никой. Погледът й сновеше навсякъде освен по лицето на Сейер; летеше като затворена натясно птица над рафтовете с прежда, по масата, из помещението.

— На колко години почина Ескил? — поинтересува се Сейер.

— На двайсет и седем месеца — прошепна тя.

И в този миг главата й се разтресе.

— Ани ли го гледаше, когато се случи нещастието?

Тя вдигна очи.

— За бога, не. Тъкмо щях да ви кажа, слава богу, че не беше така. Би било ужасно. И без това на бедната Ани й беше толкова тежко, макар и да не носеше отговорност за случилото се.

Настъпи нова пауза. Сейер дишаше възможно най-леко и подзе отново:

— Но… какво точно се случи при инцидента?

— Мислех, че сте говорили с Хенинг — изненада се тя.

— Да — излъга той. — Но не сме обсъждали подробности.

— Задави се с храна. Аз лежах на втория етаж, а в банята Хенинг се бръснел с електрическата машинка и не чул нищо. Но Ескил фактически не е извикал, защото в гърлото му имало храна. Бяхме го вързали с ремък за столчето — прошепна тя. — От онези, дето се слагат на децата в тази възраст и чието предназначение всъщност е да ги предпазват. Ядял си е закуската.