Александра Маринина - Няма връщане назад

Та така, Глафира Митрофановна сготви за обяд рано сутринта, сервира закуска на Глебушка, изпрати го на разходка и излезе на покупки. Ей, ама и паметта й е една, хем още снощи си помисли, че идва сряда, че ще дойдат Васечка и Катерина, та ще трябва да направи любимите сладки с ябълки, пък и чеснови хлебчета към борша, а не провери маята. Захвана се сутринта да меси и откри, че няма мая. Беше свършила още оня ден, когато пече пирог с месо. Слезе до магазина, дето беше на долния етаж на блока, малко едно магазинче, нямаше много избор, но тя се надяваше, че ще намери мая. Надеждата й не се оправда. В двата магазина за хранителни продукти — единия на съседната улица, другия в противоположната посока, до станцията на метрото — също не намери. Глафира Митрофановна се натъжи, не обичаше да се отказва от своите намерения: щом бе решила да поглези Васечка със сладките, няма да отстъпи. И пое към своя дом. Определено си спомняше, че вкъщи в хладилника има мая, зърна я преди няколко дни. Тревожеше се само, че няма да успее да се върне преди Глебушка, а той беше свикнал с влизането веднага да пийне кафенце, докато чете вестниците, донесени от разходката. И ако Глаша не му го сервираше, нямаше да е доволен.

Но тя успя. Прибра се буквално пет минути преди господаря, така че всичко се оправи.

Глебушка си дойде в добро настроение, бодър, освежен от прохладния есенен въздух, и Глафира Митрофановна, както обикновено, с наслаждение се загледа в своя питомец: колко е красиво момчето й, нейният Глеб, снажен като баща си, а в лицето — като майка си, азербайджанката. Носът, очите, веждите, изящно извитите устни — същинска покойната Земфира, тя бе ненагледна красавица, не току-така беше народна артистка. Старата Глафира винаги си спомняше за Земфира Елхановна с топлота и нежност, докато за съпруга й, професора хирург, почти не си спомняше. Че и какви ли спомени можеха да й останат за човек, който от трийсет и трета година, когато Глаша пристигна в Москва, чак до Отечествената война само нощуваше вкъщи, и то невинаги, идваше си уморен и мълчалив, излизаше в зори, дълго живееше на вилата в Серебряний бор, когато останалите от семейството бяха в града, и обратно, често оставаше в Москва, докато семейството пребиваваше на вилата. Нещо не вървеше между него и жена му, Глаша усещаше това, но не се месеше в работите на господарите. А когато започна Отечествената, Глаша, Земфира и Глебушка бяха евакуирани — заедно с театъра, и тя повече не видя този хирург.

Свари кафето, след като смля зърната в ръчната мелничка, както обичаше Глебушка, поднесе кифлички с бита сметана, погледна големия стенен часовник: дванайсет без двайсет, скоро ще дойде Васечка, а след него и Катерина — тя никога не идва навреме, вечно закъснява, макар и с няколко минути, но закъснява. Само нервира Глебушка със своята неточност. Глафира много се гордееше, че навремето се бе научила да използва на място тази интелигентна дума. Отново крадешком хвърли поглед към часовника: добре ще е Васечка да дойде мъничко по-рано, поне в без десет, докато Глебушка още си пие кафето и каничката с кафе и кифличките още са на масата, тогава той непременно ще почерпи Вася, Глебушка е любезен, възпитан, няма да си пийва и хапва сам, когато има гостенин вкъщи. Времето на Глебушка е разпределено по минути и точно в дванайсет масата ще бъде девствено чиста, а самият той — готов за работа. Васечка, горкото дете, вечно е гладен, няма кой да го храни, сам-самичък е при живи родители. И за всичко е виновна Катерина. Заради нея стана така.

Хитростта с почерпката за дошлия по-рано Вася не можа да се осъществи, младежът пристигна в дванайсет и три минути, Глаша вече се канеше още в антрето да му пробута тайно кифличка със сметана, но точно тогава довтаса и Катерина. Сега чак до времето за обяд ще бъбрят в кабинета на Глебушка. Все едно и също: проектът, та проектът. Какво ли толкова му мъдрят? Глебушка цял живот си е писал книжките — и пари имаше, и почести, и слава. Защо сега не си пише, както преди? За какво му са Вася и Катерина? Само главоболия с пустия проект.

Глеб Борисович почти никога не затваряше вратата на кабинета, не изпитваше потребност от уединение, но пък се дразнеше от присъствието на много хора, така че когато в кабинета му имаше дори един човек, освен него самия, започваше да му се струва, че е тясно и няма достатъчно въздух. Глафира тихичко сновеше из апартамента и си вършеше ежедневните работи, като гледаше да не вдига шум. От една страна, да не пречи на Глебушка, но от друга — любопитно да слуша какво обсъждат този път.