Александра Маринина - Няма връщане назад

Взеха я в семейството на професор по медицина, жена му и двегодишния им син. Самият професор, то се знае, не разбираше от домакинство, види се, беше с господарско потекло, а жена му бе добра, Глаша я хареса от пръв поглед — красива, не по славянски мургава, с леко гърбав нос и огромни ярки очища, а инак тъничка — талията й с длани да я обхванеш, дори да се чудиш тя ли е родила това детенце, с една дума, неземна красавица. Не беше надута, нито капризна. Ти, вика, Глашенка, само гледай малкия, защото аз не мога да седя вкъщи, трябва често да излизам, нали съм актриса, работя в театъра — денем репетиции, вечер спектакли, че и гастроли се случват, а пък с чистенето и готвенето аз все някак ще се справя сама. Глаша не разбираше как при такава работа господарката смята да се справя и скоро се разбра, че неразбирането й е било съвсем уместно. Само три дни Глафира остана „единствено бавачка на малкия“, а после бързо и чевръсто пое в ръцете си и цялата къща.

И до ден-днешен прави същото. Седемдесет години наред. Господарят професор загина през Отечествената война — както оперирал в някаква полева болница, ги бомбардирали. Красивата господарка, народната артистка, живя по-дълго, умря вече при Брежнев, през седемдесет и девета. А синчето им Глебушка, колкото и пъти да се жени, колкото и деца да му се родиха, пак продължава да живее в същия апартамент все под нейното крило, на Глаша. И какво като самият Глебушка е вече на седемдесет и две и е прочут и богат, и навиците му са бащините, господарски. За Глафира Митрофановна известният в цялата страна писател Богданов, лауреат и така нататък, си е все същият неразумен и палав Глебушка, когото тя бе дундуркала, отгледала, опазила и ще го пази, докато я държат краката. А краката й ще я носят, дай боже, още дълго, здрава е тя и има предостатъчно сили.

Разбира се, много неща се промениха през тези седемдесет години. През първите петнайсет години тя живя при семейството, но през четирийсет и осма, вече след войната, народната артистка Богданова, вдовица на геройски загиналия професор хирург, й издейства отделно жилище — стая в непренаселен комунален апартамент. Не е работа това, вика, Глашенка, цял живот да живееш на чуждо място, Глебушка е вече голям, стана на седемнайсет, ще кандидатства в институт, а на теб ти трябва свое семейство, съпруг, деца. Тогава Глаша се уплаши до смърт, помисли си: нещо не им угодих, затова ме гони господарката. Но беше сгрешила. Земфира Елхановна изобщо не смяташе да се лишава от услугите на домашната помощничка, просто искаше да я уреди по-добре. Оттогава насам в живота на Глафира се случваше какво ли не, само едно не се промени: тя живееше в две къщи. Подреди стаичката си в комуналното жилище, направи я уютна, но нощуваше ту в нея, ту при господарите, защото там имаше безброй стаи — при Сталин професорите бяха уважавани и осигурявани с жилища, както му е редът.

Съпрузи имаше, дори двама, само деца Бог не й прати, пък и съпрузите излязоха някакви мухльовци, пияници, мързеливци. Единия тя изгони, другият сам си умря от водката. Така че в Москва тя нямаше друго семейство, освен господарското.

Та така де, в онзи проклет ден Глафира Митрофановна стана в пет сутринта, навън тъмно като в рог — все пак есен беше, и се захвана с обичайната си работа. Този път бе нощувала у господарите (така си го казваше наум: „у господарите“, макар че господарят вече бе само един — Глебушка, Глеб Борисович Богданов), така че гледаше да не вдига много шум, да не би, без да иска, да наруши писателския сън. Беше сряда, значи в дванайсет часа щяха да дойдат Катерина и Васечка, сряда и събота бяха техните дни. Случваше се да се събират и в други дни, ако Глебушка поискаше или пък беше нужно за работата, но в сряда и събота — непременно, така си бе тръгнало от самото начало. Значи трябваше да сготви за трима.

Глебушка спи до късно, после излиза да се разходи, пази си здравето — и правилно, защото инак по цели дни седи над ръкописите си и като нищо може да си навлече някоя зловредна болест. Така си докара сърдечното заболяване, тормози се, тормози, страда горкичкият и на, сега сърцето му е болно. А сърцето, всички знаят, иска едно лечение: спокойствие и разходки пеша. Е, за Глебушка спокойствие няма, та поне разходки успява да прави. Всеки божи ден става, закусва и два часа се разхожда — и в сняг, и в дъжд, във всякакво време. Глафира Митрофановна одобрява този ред, тя от млада е приучена на режим, та всичко винаги да се извършва по едно и също време и по еднакъв ред. Ако нещо се променя или се случва по различен начин, тя се изнервя и се тревожи, става й някак неуютно, сякаш земята се изплъзва изпод краката й. Но това става рядко, самият Глебушка е привърженик на твърдите правила и не обича изненадите.