Александра Маринина - Смърт заради смъртта

— Аз може всичко да съм казвал — измуча Колобок. — Може пък да съм се шегувал. С една дума ето какво, деца. Виновен съм пред вас, не обърнах внимание на явлението Лепьошкин. Отдавна го познавам, той работи в прокуратурата само от два месеца, а преди това дълги години беше в районното и в окръжното. Слава богу, по-рано не ви се е случвало да си имате работа с него, той се беше специализирал в стопанските престъпления. Когато ми казаха, че убийството на Галактионов се води от следователя Лепьошкин, трябваше веднага да ви предупредя, че се налага предварително да разпитвате лично жените свидетелки, инак ще я загазите. Не го направих и сега честно ви признавам вината си. По този въпрос толкова. Сега друго. Днес ми се обади Константин Михайлович Олшански с една донякъде странна молба. Трябват му сведения по случая с Галактионов. Господин Лепьошкин естествено не му дава. Е, той си е в правото, следствената тайна е тайна свещена. По принцип Костя би могъл сам да получи тези сведения, но това ще му отнеме сто пъти повече време, отколкото на вас тримата плюс Лепьошкин. Обяснявам причината: Олшански води дело за разгласяване на тайната на осиновяване. Някой си Ликов изнудвал осиновителите за пари под заплахата, че ще разгласи въпросната тайна. Благополучно хванат, Ликов заявил, че научил тези сведения от неотдавна убития Галактионов. Въпрос: Откъде ги е научил самият Галактионов? Него вече не можем нищо да го питаме, за съжаление. Ето защо на Костя му остава само едно: да прерови целия кръг познати на покойника, за да се опита да улови нишката, която ще го заведе при човека с прекалено дълъг език. Ако Костя сега се втурне наново да тормози роднините, приятелите и познатите на Галактионов, и то с някакви странни и съвсем различни въпроси, ще си изгуби маса сили и време, а в резултат само ще озлоби хората. За него е добре да получи списък на свидетелите и кратки характеристики на показанията им, но Лепьошкин не му дава делото. Ясна ли е молбата му?

— Ами Лепьошкин не дава делото и на нас — обади се Коротков. — Можем да дадем на Олшански само онова, което сме свършили сами, а пък за резултатите от разпитите, които е водил Лепьошкин, и хабер си нямаме. Само по нещичко оттук-оттам, колкото е благоволил да процеди през зъби.

— Деца, трябва да помогнем на Костя.

— Разбира се, Виктор Алексеевич, дума да няма, Олшански е свестен човек, с него се работи добре. Ще му помогнем. А защо той да не поеме делото за Галактионов?

— Ха, от къде на къде, моля ви се! Кой е той, че да поема дела по собствено усмотрение? За да направи това, трябва най-малкото да докаже, че убийство и разгласяване на тайната на осиновяване могат да се обединят в едно наказателно дело. Ти имаш ли основания да смяташ така? Правилно, нямаш. И аз нямам. И той няма. Второ, трябва да се докаже също, че делата трябва да се обединят именно в ръцете на Олшански, а не на Лепьошкин. Според общите правила делото за по-лекото престъпление се прикрепя към делото за по-тежкото, а не обратното. Осиновяването може да бъде отнето от Костя и дадено на този гаден Лепьошкин. Обратното е малко вероятно.

Вече излязла от кабинета на началника, Настя беше тръгнала към своя, когато я настигна високият черноок Миша Доценко, най-младият детектив в отдела по борба с тежките престъпления.

— Анастасия Павловна, може ли за момент?

— Влизайте, Мишенка.

Тя се усмихна приветливо и отвори вратата пред Миша. Той й харесваше с упорството си, с неуморимия си стремеж да научи нещата, които още не умее, с откритостта си и със своята някак детинска наивност и чистота. Той пък изпитваше трепетен респект към Каменская, обръщаше се към нея по име и бащино, с което вече три години я смущаваше и я караше да се изчервява, но категорично отказваше да мине на „ти“ и да я нарича само по име.

— Ще пиете ли кафе с мен? — попита тя и извади големия керамичен кафеник и бързовара. Не можеше да изкара без кафе и два часа и не успееше ли навреме да влее в организма си чашка от горещата силна напитка, започваше да се чувства слаба, разконцентрираше се, а очите й се затваряха.

— С удоволствие, ако може — стеснително отвърна Миша. — Анастасия Павловна, обяснете ми, моля, за Лепьошкин, не разбрах за какво говореше Виктор Алексеевич.

Миша Доценко имаше още една отличителна черта: той беше единственият служител в отдела на Гордеев, който никога не наричаше началника си Колобок — не само на глас, но дори мислено.

— Разбирате ли, Мишенка, и аз научих това едва днес сутринта. Навремето съпругата на Игор Евгениевич го напуснала, зарязала го заради красив богат любовник. Подозирам, че е имало още нещо, но вие сте млад човек й не е нужно да знаете такива гадости. Игор Евгениевич много страдал, и то очевидно толкова силно, че си е създал собствени възгледи за изневярата. Мъжът — както ергенът, така и жененият — може да прави каквото сметне за добре, но жената, изневерила на мъжа си, заслужава най-строгото порицание. Той мрази само жена си, но няма нищо против новия й съпруг. Разбрахте ли сега?