Александра Маринина - Смърт заради смъртта

— Дотук разбрах — кимна Миша, без да откъсва от Настя внимателните си черни очи. — Водата ви кипна.

— Благодаря.

Тя се извърна към шкафчето, на което стоеше кафеникът с бързовара, извади щепсела от контакта.

— Силно ли го обичате?

— Средно.

— Захар?

— Две бучки, ако може, моля.

— Може, разбира се. — Настя сложи в неговата чашка две бучки захар. — Човек може да полудее от вашето прекалено добро възпитание, Мишенка. Не ви ли уморява? Впрочем извинявайте, това вече е грубо от моя страна. Да се върнем на Лепьошкин. Когато Игор Евгениевич трябва да разговаря с жена, която има любовник, разговорът може да се смята за провален от самото начало. Той е крайно остър, нетолерантен, неучтив дори до грубост, постоянно й дава да разбере, че тя нарушава моралните норми и изобщо няма място сред хората. Естествено практически всяка жена в подобна обстановка се затваря в себе си и си спестява всяка дума, само и само по-бързо да се отърве от този неприятен човек. А тъй като Галактионов не си е отказвал нито една възможна любовна връзка или креватно похождение, за нас е съвършено очевидно, че приятелките му представляват значителна част от всички източници на информация. Ето така днес сутринта се разбра, че пълнотата на информацията, получена от тези източници, трябва да бъде подложена на съмнение. Защото Костя Олшански добре знае какво представлява Лепьошкин и именно той ме осведоми.

— Ще ми разкажете ли това?

— Кое? — учуди се Настя.

— Което ви е казал Олшански. Аз го чух за пръв път в кабинета на Виктор Алексеевич.

— Ох, Мишенка, извинете ме, за бога! — едва сега схвана Настя. Тя наистина не бе успяла да поговори с Миша преди оперативката, а сега излизаше, че е отстранила по-младия си колега от проблема, като не му е обяснила нищо. — Разбирате ли, да стовариш вината върху покойник е грозна, но за съжаление твърде разпространена постъпка. Олшански подозира, че изнудвачът Ликов може да лъже и изобщо да не е получил сведенията от Галактионов. Това е много трудно да се провери, но Олшански е загризал това дело като куче — кокал и иска по възможност да му помогнем. Ние разполагаме, от една страна, със съпрузите Красникови, а, от друга — с Галактионов, който бил разполагал с информация за тяхната семейна тайна. И трябва да направим връзката помежду им. При това се разбрахме Константин Михайлович да ни съдейства откъм посоката на Красникови и тяхното обкръжение, а ние, на свой ред, още веднъж да анализираме кръга на познатите на Галактионов, този път от гледна точка на контакти с хора, които може да са имали нещо общо с Красникови. Схващате ли идеята?

— Сега вече я схващам — с облекчение се усмихна Доценко.

— Е, щом я схващате, да започваме. Донесете ми всичко, което имате за Галактионов, аз ще започна да го систематизирам, а вие, Мишенка, тръгвайте да търсите свидетелките, разпитвани от Лепьошкин. Някаква убедителна легенда ли ще измислите, ще ги омайвате ли, но гледайте да ги разприказвате. Нито един от хората, с които сме разговаряли, не е казал и думичка, която да ни подсети откъде Галактионов е имал сведения за осиновяването. Никой не е споменал за негови връзки нито в службите по гражданско състояние, нито в родилни домове, нито в Саратов, където е било родено и осиновено момчето. Не може да го е сънувал, нали? Определено има някой, който му е казал. Именно този „някой“ трябва да изнамерим с вас.

След като получи от Михаил бележника с неговите записки по случая Галактионов, Анастасия Каменская се заключи в кабинета, свари си още кафе, разчисти бюрото си от излишните неща и се задълбочи в списъка на хората, свързани по един или друг начин с Александър Владимирович Галактионов.

Ина Литвинова, ниска, широкоплещеста, набита, с лекота се качваше по стълбището, понесла в едната си ръка обемиста чанта, а в другата — тежка пазарска торба. Още щом отвори вратата на апартамента си, разбра — Юля си беше вкъщи.

— Котенце! — радостно я извика тя. — Прибрах се!

Никакъв отговор. Ина бързо смъкна калните си ботуши и дори без да съблече късото си кожухче, стремително се втурна в спалнята. Юля беше в леглото и четеше, дългата й светлорижава коса изглеждаше златна на фона на небесносинята калъфка, а хубавичкото й личице изразяваше недоволство и скука.

— Котенце, защо не се обаждаш? Не се чувстваш добре ли? — загрижено попита Ина.

— Добре съм — вяло проточи Юля.

— Сега ще приготвя вечерята. Искаш ли салата с раци? Купих…