Александра Маринина - Смъртта като изкуство

От онзи ден започна да си пийва, нервите му не издържаха осъзнаването какво бе извършил, че и тези ежедневни репетиции, които му напомняха за миналото… С работата се захвана Дудник и за известно време Никита се поуспокои, изцяло се съсредоточи върху задачата да разбере какво точно е известно на Артьом. Когато Лесогоров замина за цял ден за Шиловск, Никита открадна от портиерната ключа за служебната квартира, изтича до близкия ключар и си направи копие, после влезе в квартирата и опита да порови в книжата на Артьом, но нищо не намери, нито едно листче, което да има отношение към делото на Леоничев. Тогава се обади на Олга и отново я помоли за помощ — все пак тя е системен администратор, за нея компютърът е детска игра, та да дойде и да се порови в компютъра на Лесогоров, докато Никита го забавлява в клуб „Киномания“.

— Купи си билет за спектакъла, преди първото действие мини от зрителското фоайе през ей тази врата — докато говореше, рисуваше плана на лист хартия — в коридора, а оттам до отдалеченото служебно стълбище, ще се качиш най-горе, жилището е там. Ето ти ключа. Ще прегледаш всичко, ако трябва, ще копираш и после ще се върнеш по същия път. Влез в тоалетната за зрители и поседи там до антракта, през антракта ще се слееш с тълпата и за второто действие влез в залата като обикновена зрителка.

Олга послушно направи всичко, което той й нареди, но резултат нямаше: не откри в компютъра на Лесогоров никакви материали.

И тогава изникна още едно препятствие: режисьорът Семьон Борисович Дудник рязко смени позицията си. Престана да се съгласява с Колодни и категорично защитаваше автора на пиесата. Никита се чудеше, не разбираше защо Дудник внезапно промени мнението си. И без заобикалки зададе този въпрос на режисьора. Отговорът го зашемети: имало указание от ръководството да не ядосват автора, защото ако той се обидел и си тръгнел, щял да си тръгне заедно с парите, с които в театър „Нова Москва“ било планирано да се поставят три нови спектакъла.

— Така че ми е наредено да го ухажвам по всякакъв начин, такива ми ти работи, приятелю мой Никита — заключи Дудник. — И ти недей да се нервиш и да се пенявиш, няма да има никакви други поправки по пиесата. Ще почистим разни дреболии, но нищо кардинално.

Колодни изпадна в отчаяние. Чувстваше се притиснат в ъгъла, и разбираше, че е отишъл твърде далече и няма път назад. Само напред. Готов е на всичко, само и само Вероника да не се разочарова от него и да не го напусне. Оставаше едно последно средство, което би позволило да се преправя пиесата без риск парите да бъдат загубени.

Да убие автора.

— Но това е глупаво — недоумяващо проточи Камъкът. — И изобщо, всичко, което е вършил Колодни, е ужасно глупаво. Да вземем дори историята с Арцеулов: излъгал е детективите за някакви негови тайнствени отношения с Артьом Лесогоров, съчинил е епизода в гримьорната, какъвто всъщност никога не е имало, хвърлил е някакви неясни сенки, а пък тази лъжа може да се провери за три секунди. Защо го е направил? На какво е разчитал? Невероятна глупост! У мен се породи страшното подозрение, че този път детективите са се натъкнали на глупав престъпник.

— А задължително ли е престъпниците да бъдат умни? — ехидно присви очи Змеят. — Те са умни, хитри, коварни и ужасно предвидливи, унищожават всички следи — но само в книгите и във филмите. А в живота…

Той пренебрежително размаха опашка.

— Ние с вас тук не четем книжки, а гледаме живота, така че трябва да бъдем готови за всичко, включително и за непростими грешки, и за обикновена глупост.

— Аз пък не разбрах — намеси се Котаракът Хамлет, — той заради любовта ли се е тръшкал толкова?

— Заради нея, заради какво друго — отговори всезнаещият Змей.

— Тоест вие искате да кажете, че заради любовта хората са способни на такива чудовищни и глупави постъпки? — не повярва Котаракът.

— О, на какви по-големи глупости са готови те заради любовта! — увери го Гарванът. — Ти не си живял дълго и не си виждал неща, които ние. Вечните, сме виждали многократно. Така че най-отговорно ти заявявам: и много по-лоши неща са се вършили в името на любовта.

— Вършили са се — съгласи се Камъкът.

Змеят също поклати овалната си глава в знак на съгласие.

— Само не разбрах всичко за Лесогоров — продължи да разпитва Котаракът. Защо се е захванал с всичко това? Слава ли е търсел?

— Слава, слава, какво друго — потвърди Гарванът. — Тщеславие го е обзело, честолюбие, макар да не съм сигурен дали има разлика между тези понятия. Защото не е бил глупаво момче, дори доста умно, прочел е записките на следователя, после е прегледал делото в архива и е видял, че то, както се изрази нашата героиня Анастасия Павловна, е истинско бедствие, пропуск след пропуск — никой не е фиксирал следите в жилището на Леоничев, дори не е търсил следи, защото първоначално са били сигурни, че е самоубийство, а после за една секунда са се убедили, че е виновна Светлана. Защо да се трепят? И онази флашка, намерената у Светлана, никой не е изследвал за следи от чужди ръце, изобщо, много неща не са били свършени по случая, защото на следствието много му се е искало по-скоро да го изпрати в съда. Артьом обаче се е хванал за флашката и е измислил своя история, която по чиста случайност се е оказала доста близка до истинската, макар и не напълно. Например той не е знаел за Олга, не е можел и да се досети, но е подозирал, че смъртта на Леоничев и флашката са работа на външен човек.