Александра Маринина - Смъртта като изкуство

След няколко месеца Вероника му каза, че при нея дошъл адвокатът на Светлана. Вера му зададе много неудобни въпроси и Никита бе принуден да признае, че е откраднал пентакъла. Но естествено, в онзи момент Леоничев бил жив и здрав, просто бил излязъл от стаята.

— Презираш ли ме? — потиснато попита той Вероника. — Аз съм крадец. И те излъгах, като ти казах, че Дима сам ми е дал висулката.

— Ти си моят любим — тъжно отговори тя. — Направил си го заради мен. Не си искал да ме разстройваш. Оценявам това. Постъпил си лошо, но сигурно аз съм виновна за всичко, прекалено много настоявах…

Минаха шестнайсет месеца и изведнъж в театър „Нова Москва“ се появи Артьом Лесогоров с пиесата си „Правосъдие“. И Никита Колодни бе разпределен за едната от двете главни мъжки роли.

Обзе го ужас. Откъде Артьом имаше информацията, залегнала в основата на сюжета? Какво точно знае той? Колко подробно? Никита направи всичко, за да се сближи с Артьом и да разбере какво му е известно, открито търсеше приятелството му, черпеше журналиста с водка, съблазняваше го с възможността да се върти в бляскавата среда на звездите на киното и театъра, водеше го в „Киномания“, запознаваше го с различни известни хора, а същевременно постоянно — и на репетиции, и навън — се опитваше да повлияе на Лесогоров и да го придума да внесе промени, които биха направили сюжета по-малко разпознаваем. Засега успява да не разказва на Вероника за сюжета на „Правосъдие“, но нали ще настъпи денят на генералната репетиция, а после денят на премиерата и тогава тя ще види спектакъла и всичко ще разбере. Историята на абстрактния Юрий далеч не е историята на Никита Колодни, но моментът с флашката и последвалото обвинение срещу съпругата на Зиновиев улучват точно десетката. Вероника присъства на съдебното заседание, чу всичко за флашката и за предсмъртното писмо и знае, че Светка Леоничева бе осъдена именно заради тази флашка. Жена му е нежна и доверчива, но изобщо не е глупачка. Ни най-малко. И ще зареже Никита, който е извършил такава подлост. Не, в никакъв случай не бива да допусне пиесата да бъде поставена във вида, в който я донесе в театъра младият драматург-журналист Артьом Лесогоров. Разбира се, най-добре ще е изобщо да се откажат да поставят пиесата.

И Никита започна да пречи. Пречеше фанатично, чак се забравяше и постоянно си навличаше сърдитите подвиквания на режисьора, правеше всичко, за да забави работата върху спектакъла, с надеждата, че на Богомолов ще му дойде до гуша да се мъчи със суровата и безперспективна пиеса и ще се откаже. Или на Лесогоров ще му станат непоносими постоянните забележки и съвети и той ще си прибере пиесата, като разбере, че не става за драматург и трябва да се раздели с мечтата за постановка. Но Артьом беше податлив и търпелив, а най-важното — не се обиждаше, разбираше, че не го бива да пише пиеси, и с готовност се съгласяваше на всякакви промени, но тогава в неочаквано препятствие, колкото и да е странно, се превърна Лев Алексеевич Богомолов. Той категорично отказваше да признае, че историята с майката на Зиновиев е изсмукана от пръстите и мотивацията на героя е неубедителна. Напротив, Богомолов ужасно харесваше тази история и поставяше акцента върху нея. Никита много пъти обсъжда пиесата със Семьон Борисович Дудник, който се съгласяваше и казваше:

— Разбира се, приятелю, ако я поставях аз, щях да направя именно така, както съветваш, ти си абсолютно прав. И историята с майката е идиотска и съвсем неправдоподобна, и историята с флашката не е по-добра. Не, всичко това е тъпо. Ако аз поставях пиесата, щях да оставя само идеята за трите варианта на една и съща история, но решително щях да преработя всичко останало. В края на краищата сам щях да пренапиша пиесата, дори името ми да не стои на афиша като съавтор. Само че кой би ми дал да я поставя!

Подобно развитие на събитията прекрасно би задоволило Никита: ако поставя Дудник, хем сюжетът на пиесата ще стане съвършено неузнаваем, хем той ще има главната роля.

Нищо работа — за да възложат на Дудник да постави „Правосъдие“, ще е Достатъчно да бъде отстранен Богомолов, временно, но задълго.

Не беше трудно да издебне художествения ръководител, който водеше светски начин на живот и често се прибираше късно след полунощ, още повече че Лев Алексеевич никога не стигаше с таксито до дома си и винаги се озоваваше сам пред своя вход. Никита не искаше да го убива, трябваше само да направи така, че Богомолов известно време, по възможност дълго, да не може да работи.