Карин Фосум - Индийската съпруга

— За беда му вярвам — сподели Сайер по-късно в кабинета.

Скаре отвори прозореца и седна да пуши на перваза.

— И ще го пуснеш?

— Да.

— Значи въпреки всичко Йоран е нашият човек?

— Почти сто процента съм сигурен. Той обаче притежава изключително силен инстинкт за самосъхранение, който донякъде се дължи и на физическата му форма.

— Лично аз не съм склонен да вярвам на Лилиан Сюнде — отбеляза Скаре и разказа за зелените чаршафи.

— Аха, значи наистина има такива. Йоран ги е видял веднъж и ги е запомнил. Не поставям под съмнение, че са имали връзка. Из селото се носят такива слухове. Но Йоран не е бил при нея във въпросната вечер. Тръгва си бесен от „Адонис“ след раздялата с Ула. Обажда се на Лилиан. Тя също го отрязва. На задната седалка има гири. Пуна се задава по пътя съвсем сама. Йоран спира и я заговаря. Предлага ѝ да я закара до дома на Гюндер. После започва да я опипва, тя се отбранява. Гневът го заслепява. Изобщо не е знаел за куфара. Сега вече разбрахме защо. Пуна го е забравила в бистрото. Йоран я пребива, побягва в паника и се преоблича. Понеже не разполага с други дрехи, облича отново анцуга от тренировката. Прибира се към единайсет. На майка си казва, че е ходил с Ула да гледат племенника ѝ. Пълна лъжа. Гирите на Йоран са тежки и гладки: биха могли да причинят раните по тялото на жертвата. Белият прах по чантата ѝ е от талка във фитнесзалата. Не се сещам за други приложения на магнезия.

Йоран няма отношение към любовта. Или има мацка, или няма. Не умее да говори за чувствата си. Обсебен е от секса и от желанието да демонстрира сила. Изглежда приветлив и усмихнат, но подозирам, че е емоционално осакатен и доста елементарно устроен. Неспособен да се постави на мястото на другите.

— Психопат?

— Ти го каза. Впрочем това понятие така и не ми се изясни съвсем.

— И сега ще го изтощиш, за да признае?

— Влагам всичките си сили, за да го отведа там, докъдето ще се принуди да стигне. За да продължи нататък.

— Ами ако не признае? Имаме ли достатъчно улики, за да повдигнем обвинение?

— Вероятно не. Точно това ме притеснява.

— Нима е възможно да издевателстваш над жертвата си като убиеца от Витемуен, без да оставиш никакви следи?

— Случва се непрекъснато.

— В колата на Йоран не открихме никакви улики: нито нишки, нито косми от Пуна. Не би ли следвало да намерим нещо?

— Била е облечена в коприна. Коприната не оставя нишки като вълната или други материи. А косата ѝ е била стегната в плитка.

— Какво е направил с гирите?

— Нямам представа. По иззетия комплект няма следи. Но Йоран има няколко комплекта. Сигурно е изхвърлил някъде гирите, използвани като оръжие при убийството. Слушай сега. Искам да привикаш следните лица за повторен разпит: Ула Мьорк, Линда Карлинг, Уле Гюнвал, Андерш Колдинг, Кале Муе и Лилиан Сюнде. Свържи се с тях и им кажи незабавно да се явят в участъка.

Сайер погледна въпросително Скаре.

— Има ли друго? Да не се е обадила Сара?

— Да. Колберг все още лежи.

Кучето го погледна тъжно, когато се появи в стаята. После направи няколко жалки опита да се изправи, но не успя и се отказа. Сайер не знаеше къде да се дене. Сара излезе от кухнята.

— Дали да не го накараме да положи малко усилия? Докато му пъхаме храната в устата, няма да се насили да стане.

С дружни усилия изправиха Колберг. Сара го придържаше отпред, Сайер — отзад. Краката на кучето поддадоха, но не падна веднага. Изскимтя два-три пъти и се свлече на пода. Те го вдигнаха повторно. Случи се същото. Постепенно Колберг престана да скимти. Насили се да им угоди, за да го оставят на мира, но те продължаваха да го мъчат. Не се отказваха да опитват. Сара донесе платнена постелка, за да не му се хлъзгат краката. Идеята се оказа добра. Краката на кучето се разтрепериха, когато петдесетте килограма натежаха върху тях.

— Този път успя сам да повдигне няколко грама от теглото си — обнадежди се Сайер.

Сара бършеше потно чело. Дългият ѝ бретон непрекъснато падаше в очите ѝ и накрая тя се разсмя.

— Ставай де, огромен мързеланко — подвикна тя.

После двамата със Сайер избухнаха в смях. Окуражен от доброто им настроение, Колберг отпусна крака и се задържа прав няколко секунди. Пуснаха го и той се просна върху постелката, като излая доволно.

— Дявол да го вземе! — изкрещя Сара.

Сайер ѝ хвърли изплашен поглед.

— Колберг ще се справи — увери го тя. — Трябва всеки ден да правим тези упражнения. Няма да се откажем толкова лесно.