Карин Фосум - Индийската съпруга

— Ще донеса салам — доволен, Сайер се спусна към хладилника.

Колберг намери сили да пропълзи няколко сантиметра по пода. Сайер се върна. В едната си ръка носеше уиски, в другата — крайче от салам. Усмихваше се изненадващо широко. Сара избухна в искрен смях.

— Какво има? — обърка се той.

— Приличаш на голямо дете. Нямаш свободни ръце и мога да правя с теб каквото си поискам.

Телефонът го спаси. Сайер хвърли салама на Колберг и вдигна слушалката.

— Привиках всички — разпалено докладва Скаре. — Ще дойдат утре според установения график. С изключение на Андерш Колдинг.

— Обясни ми.

— Избягал е от жена си и от всичко. Вероятно в Швеция. Сестра му живеела там. Чудя се какво да мисля.

— Бебето му плачеше непрекъснато. Сигурно нервите му не са издържали.

— Пъзльо. Ще се измъкне ли от разпита?

— В никакъв случай. Намери го.

Сайер затвори и пресуши чашата на един дъх.

— Боже, боже — изненада се Сара. — Това е най-неприличното нещо, което някога си правил.

Сайер усети как пламва.

— Мога ли да се надявам на още такива прояви? — усмихна се съблазнително Сара.

— Защо трябва да се държа неприлично? — смути се Сайер.

— Приятно е.

Тя се сгуши в него.

— Не знаеш как се прави, нали? Нямаш представа какво означава да не спазваш благоприличие. На мен не ми пречи.

Тя го погали по бузата.

— Това изобщо не ме притеснява.

На сутринта Якоб намери колата си със спукани гуми, а в същото време Линда трепереше в леглото си. Представяше си, че е при него и го утешава. Намери по-голям нож с дръжка от елша. Прибра го в чекмеджето на нощното си шкафче и непрекъснато проверяваше дали е вътре, любувайки се на лъскавата стомана. Опитваше се да си представи острието, покрито с кръвта на Якоб. Мисълта за гледката я зашемети. Той ще се свлече до краката ѝ, тя ще го притисне в обятията си, ще затвори очи и ще забрави за целия свят. Ще живее само за тази секунда, когато от гърдите му ще се изтръгне сетното му дихание. Ще се вгледа в очите ѝ и ще проумее всичко в последния си миг. Допуснал е ужасна грешка. Не биваше да я отхвърля. Линда стисна ножа между дланите си. Вече свикна с формата му. Не беше насрочила точен ден, но реши да го причака в двора на жилищната му кооперация.

След като той издъхне, тя ще позвъни в полицията и ще съобщи къде се намира. Без да споменава името си, разбира се. Не само че той ще остане неин завинаги, ами и няма да разкрият убийството. Ще разбулят тайната чак когато тя остарее, без да се омъжва. Ще напише историята в писмо и ще го разпрати на вестниците. И тя ще остане безсмъртна. Хората ще се убедят колко са сгрешили, като са я подценили. Усещането за превъзходство я опияняваше и се чудеше как така преди не е забелязвала каква сила се крие в нея. Чувстваше се достатъчно силна да се изправи срещу всички. Вече не се боеше от нищо. Ако Йоран излезе от затвора и дойде да я убие, ще приеме съдбата си с усмивка. Заподозреният в убийството във Витемуен отрича да е виновен, прочете тя във вестника, докато пиеше чай в кухнята. Изряза статията и я прибра в найлоновия джоб. Неочаквано забеляза кратко съобщение: „Двайсет и девет годишен мъж намерен прободен с нож на улица в Осло. По-късно е починал от раните си. Няма свидетели. Полицията не съобщава за заподозрени.“ Историята, поместена на четвърта страница във вестника, привлече веднага вниманието ѝ. Продължи да чете. „Снощи до ресторант «Червената мелница» е намерен млад мъж, потънал в кръв. Оказа се, че е прободен неколкократно, вероятно с нож. По-късно е починал в болницата, без да дойде в съзнание. Мъжът е идентифициран, но полицията не разполага с никакви следи по случая.“ Погледът на Линда се зарея през прозореца към есенното небе. Точно такава дописка щяха да поместят във вестника след смъртта на Якоб. Прочетената новина ѝ се стори предупреждение. Разтрепери се. Изряза я. Прибра я в найлоновия джоб при останалите материали. Ами ако наистина във вестника публикуват такава статия! В ума ѝ се заформи неочаквана идея. Отново извади изрезката и я пъхна в пощенски плик. Запечата го и написа адреса на Якоб. Ще му го изпрати. Като любовно обяснение. Да, но може да я разобличат. Момичешкият ѝ почерк, по детски закръглен, ясно издаваше кой е подателят. Скъса плика и извади изрезката. Взе нов и написа същия адрес със съвсем различен почерк. Реши да го пусне в града. Ако на клеймото пише Елвеста, щяха да се досетят кой го изпраща. Не, по-добре направо да го пусне в общата пощенска кутия на жилищната му кооперация. Как ли ще се учуди! Има да разглежда плика и изрезката, да я оставя настрана и пак да я взема в ръце. Сигурно ще я запази. Ще я покаже на колегите си в службата. Линда се въодушеви от изобретателността си. Понякога в живота нещата просто се подреждат от само себе си, сякаш пред краката ти се разстила червена пътека. Линда влезе в банята и се огледа в огледалото. Среса косата си назад и я събра на кок. Така изглеждаше по-възрастна. Изтича в стаята си, отвори гардероба и извади оттам черен пуловер и черни панталони. Над черното облекло светлото ѝ лице придоби драматичен вид. Свали си всички бижута: обиците, гердана, пръстените. Така бледото ѝ лице и опънатата ѝ коса изпъкваха още повече. Излезе от къщи. Тръгна към автобусната спирка. Мушна писмото в сутиена си. Отначало студена, хартията постепенно се стопи. Не след дълго ръцете на Якоб щяха да погладят белия плик, който тя носеше под сърцето си. Сега то блъскаше като лудо. Зърната на гърдите ѝ настръхнаха. Сигурно пликът вече бе попил част от миризмата ѝ. Косата на тила ѝ, която не успя да събере в кока, настръхна. Автобусът дойде. Линда се качи и се отдаде на горещи мечти. Никой не я заговори. Ако бяха посмели да го направят, щеше да ги прониже със стъкления си, нищо невиждащ поглед.