Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

— Чудя се на смелостта му — каза сър Хенри.

— Може би свещта е поставена на такова място, че да се вижда само оттук.

— Твърде е възможно. Колко далеч е според вас?

— Струва ми се, че е към Клефт тор.

— На не повече от два-три километра.

— Няма и толкова.

— Да, щом Баримор носи храна там, значи не е много далеч. И този злодей чака сега до свещта. Каквото ще да става, Уотсън, отивам да го заловя!

През ума ми вече бе минала същата мисъл. В края на краищата Бариморови не ни бяха доверили тайната си, ние я бяхме изтръгнали насила от тях. Този човек беше опасен за обществото, а за такъв безпощаден мерзавец няма нито съжаление, нито оправдание. Щяхме да изпълним един дълг, ако използвахме този случай, за да го върнем там, където ще бъде безвреден. Ако сега останехме със скръстени ръце, други щяха да платят за нашето нехайство. Степълтънови например можеха да бъдат нападнати някоя нощ и може би именно тази мисъл накара сър Хенри да се впусне в това рисковано приключение.

— И аз идвам — казах.

— Тогава вземете си револвера и се обуйте. Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-добре, защото току-виж този приятел угасил светлината и изчезнал.

След пет минути бяхме навън, готови за път. Забързахме по тъмната алея сред глухото стенание на есенния вятър и шумоленето на капещите листа. Нощният въздух бе наситен с влага и мирис на гнило. От време на време лупата надничаше за миг иззад бягащите по небето облаци, а когато навлязохме в тресавището, зароси слаб дъжд. Свещта продължаваше да гори с равен пламък пред нас.

— Взехте ли нещо със себе си? — попитах аз.

— Имам ловджийски нож.

— Трябва да се приближим внезапно, защото казват, че бил отчаян смелчага. Ще го изненадаме, за да го заловим, преди да успее да окаже съпротива.

— Мисля си, Уотсън, какво ли би казал Холмс за това. Помните ли: „… в късна доба, когато силите на злото властват“?

Сякаш в отговор на думите му из мрачния простор на тресавището внезапно се надигна същият странен вой, който вече бях чул край Гримпенското мочурище. Вятърът го носеше в нощната тишина — продължителен нисък стон, извисяващ се вой и след това печално замиращо стенание. Прозвуча веднъж, после още веднъж и още, пронизителен, див и страшен, а въздухът затрепери от него. Баронетът се вкопчи в ръката ми, пребледнялото му лице се открояваше в мрака.

— Боже мой! Какво е това, Уотсън?

— Не зная. Казват, че този вой се чувал от време на време над тресавището. Вече ми се случи да го чуя.

Воят замря и наоколо отново настана пълна тишина. Стояхме, наострили слух, но повече нищо не се чу.

— Уотсън — каза баронетът, — това беше кучешки вой.

Кръвта замръзна в жилите ми, защото в гласа му имаше трепет, издаващ ужаса, който изведнъж го беше обзел.

— Какво говорят за този вой? — попита той.

— Кои?

— Тукашните хора.

— О, те са неуки люде. Защо трябва да обръщате внимание на приказките им?

Замълчах, но не можах да се размина с въпроса.

— Кажете ми, Уотсън, какво казват те за това?

— Казват, че така вие Баскервилското куче.

Баронетът въздъхна тежко и замълча известно време.

— Да, куче беше — каза той най-сетне. — Но, изглежда, звукът идваше по-отдалеч, струва ми се, от там.

— Трудно е да се каже откъде идваше.

— Да, защото го носеше вятърът. В тази посока ли е Гримпенското мочурище?

— Да.

— От там идваше. Кажете, Уотсън, мислите ли, че това може да не е кучешки вой? Не съм дете. Не се страхувайте да кажете истината.

— Когато го чух преди, Степълтън беше с мен. Каза, че може да е воден бик.

— Не, не, куче е. Боже мой! Нима може да има нещо вярно във всичките тези истории? Възможно ли е да ме заплашва някаква мрачна сила? Нали не вярвате в това, Уотсън?

— Не, не!

— И все пак едно е да се смееш на това в Лондон, а друго — да стоиш тук в мрака на тресавището и да чуваш този вой. А чичо ми? Та нали около него е имало следи от куче. Всичко съвпада. Не мисля, че съм страхливец, Уотсън, но този звук май ми смрази кръвта. Пипнете ръката ми.

Беше студена като лед.

— Утре ще се чувствате отлично.

— Мисля, че няма да мога да залича този звук от съзнанието си. Какво смятате да правим сега?

— Да се върнем ли?

— Не, за Бога! Излязохме, за да заловим онзи негодник, и ще го заловим. Преследваме каторжника, а нас може би ни преследва сатанинското куче. Тръгвайте! Ще стигнем докрай, ако ще всички изчадия на преизподнята да беснеят из тресавището.

Препъвахме се на всяка крачка в тъмното. Около нас стърчаха черните назъбени хълмове, а отпреде ни все още пламтеше жълтото петънце светлина. Няма нищо по-измамно от светлината в тъмна като катран нощ: струваше ни се, че свещта е ту далеч на хоризонта, ту на няколко метра от нас. Най-сетне видяхме мястото, откъдето идваше светлината, и се убедихме, че наистина е съвсем близо. Лоената свещ бе прикрепена в една пукнатина между скалите, които я ограждаха от всички страни и така я пазеха от вятъра, а и я правеха невидима от другаде освен откъм Баскервил хол. Един голям гранитен камък ни даде възможност да се доближим незабелязано. Притаихме се зад него и надзърнахме отгоре. Странна гледка представляваше тази самотна свещ, горяща сред тресавището, без следа от живот наоколо — само равният жълт пламък и отраженията по скалите от двете му страни.