Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

Нямах понятие, какво значи всичко това, но се срамувах страшно, че станах свидетел на такава интимна сцена без знанието на моя приятел. Спуснах се надолу по хълма и в подножието му пресрещнах баронета. Лицето му пламтеше от гняв, веждите му бяха свъсени като на човек, изпаднал в безизходица, който не знае как да постъпи.

— Здравейте, Уотсън! Откъде изникнахте? — попита той. — Или искате да кажете, че все пак сте тръгнали след мен?

Обясних му всичко: как реших, че е невъзможно да остана, как го последвах и как станах свидетел на случилото се. За момент очите му блеснаха, но откровеността ми го обезоръжи и накрая той се разсмя, макар и малко пресилено.

— Излиза, че и посред тази пустош няма място, където човек може да се уедини — каза той. — Дявол да го вземе! Изглежда, цялото население е излязло да види как ухажвам тази дама, а при това ухажването излезе крайно нескопосано. На кое място бяхте?

— На този хълм.

— Значи в ложите! Брат й пък бе заел първия ред. Видяхте ли го как налетя върху нас?

— Да, видях.

— Правил ли ви е някога впечатление на луд този неин брат?

— Не мога да кажа такова нещо.

— Аз смело мога да кажа „не“! До днес винаги съм го смятал за напълно нормален, но запомнете от мен, че той — или може би аз — се нуждае от усмирителна риза. Впрочем какво лошо има в мен, Уотсън? Ние живеем заедно вече няколко седмици. Кажете ми сега откровено: има ли нещо, което да ми пречи да стана добър съпруг на жената, която обичам?

— Няма такова нещо.

— Против общественото ми положение той не може да има възражения, така че трябва да има нещо в самия мен, та да се нахвърли така. Какво има против мен? През живота си никому не съм причинил зло. А пък той нямало да позволи дори с пръст да я докосна.

— Така ли каза?

— Да… и още някои работи. Казвам ви, Уотсън, познавам я само от няколко седмици, но още в началото недвусмислено почувствах, че тази жена е създадена за мен, а и тя също… Ей Богу, мога да се закълна, че й беше приятно да сме заедно! Има едно пламъче в женските очи, което говори по-добре от всякакви думи. Но той никога не ни даваше възможност да се срещнем и едва днес за пръв път ми се предостави случай да разменя с нея няколко думи насаме. Тя се радваше, че ще се срещнем, но когато това стана, не каза нищо за любов, дори не ме остави да говоря за това. Едно си знае и само него повтаря: мястото било опасно и нямало да е щастлива, ако не го напусна. Казах й, че след като съм видял нея, не бързам да го напусна и че ако действително иска да си отида, единственият начин да ме накара да го сторя е да тръгне и тя с мен. С една дума, това беше предложение за женитба, но преди да успее да ми отговори, довтаса онзи хубостник брат й и налетя като луд. Беше съвсем пребледнял от гняв, а светлите му очи хвърляха яростни мълнии. Какво съм бил правел с дамата? Как съм смеел да проявявам внимание към нея, когато това й било противно? Да не съм мислел, че като съм баронет, мога да правя, каквото си искам? Ако не й беше брат, хубаво щях да го наредя. Затова му казах само, че моите чувства към сестра му са такива, че не се срамувам от тях, и се надявам, че тя може би ще ми окаже честта да стане моя жена. Обаче, изглежда, и това не помогна и тогава аз също изгубих самообладание и го ужилих доста силно — което може би не биваше да правя пред нея. Така че, както сам видяхте, всичко свърши — той си тръгна с нея, а аз останах съвсем объркан. Уотсън, кажете ми какво значи всичко това, и ще ви бъда безпределно задължен, просто няма да мога да ви се отплатя.

Потърсих някакво обяснение, но, разбира се, и сам бях доста объркан. Титлата на нашия приятел, състоянието и младостта му, характерът и външността му говореха в негова полза и не знаех нищо лошо за него освен може би онази черна орис, която преследваше рода му. Беше много чудно, че предложението му е отхвърлено така рязко, без да се държи сметка за желанието на госпожицата, и че тя покорно приема това положение. Впрочем загадката биде разрешена още същия следобед от самия Степълтън. Той дойде да се извини за грубото си държане сутринта и дългата беседа насаме в кабинета на сър Хенри завърши с това, че развалените отношения се подобриха и по този случай следващия петък бяхме поканени на обяд в Мерипит хаус.

— Аз и сега не бих казал, че този човек е нормален — каза сър Хенри. — Не мога да забравя погледа в очите му, когато се нахвърли върху мен сутринта, но трябва да призная, че се извини извънредно умело.

— Даде ли ви някакви обяснения за държането си?