Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

— Нищо лошо не правех, сър. Държах една свещ до прозореца.

— А защо държеше тази свещ до прозореца?

— Не ме питайте, сър Хенри, не ме питайте. Честна дума, сър, не е моя тайна и не мога да ви я кажа. Ако засягаше само мен, нямаше и да помисля да я крия от вас.

Внезапно ми хрумна една идея и взех оставената от лакея на перваза свещ.

— Нищо чудно да е сигнализирал с нея — казах. — Хайде да видим ще дойде ли някакъв отговор.

Поднесох я към стъклото, както правеше той, и се взрях в нощната тъмнина. Луната беше зад облаците и едва-едва различавах черните стволове на дърветата и по-светлата повърхност на тресавището. И изведнъж възкликнах радостно, защото малка като връх на топлийка жълта точка внезапно прониза тъмното було и заблестя неподвижно в средата на черния квадрат, очертан от рамката на прозореца.

— Вижте! — извиках.

— Не, не, сър, няма нищо… нищо — намеси се лакеят. — Уверявам ви, сър…

— Раздвижете свещта пред прозореца, Уотсън — викна баронетът. — Ето! Онази светлина също се движи! Ах ти, мошеник такъв! И сега ли ще отречеш, че това е сигнал? Хайде, казвай! Кой е твоят съучастник и какъв е този заговор?

Изражението на Баримор стана явно предизвикателно.

— Това си е моя работа. Нищо няма да кажа!

— Тогава веднага ще си вървиш!

— Добре, сър. Щом трябва, ще си вървя.

— Ще те изгоня най-позорно. Засрами се от себе си, дявол да го вземе! Твоят род е живял с моя под този покрив повече от сто години, а ти замисляш някакъв тъмен заговор срещу мен.

— Не, сър. Не е срещу вас!

Ала последните думи произнесе женски глас. По-бледа и по-ужасена от мъжа си, госпожа Баримор стоеше до вратата. Едрата й фигура, наметната с шал и по фуста, би изглеждала смешна, ако не беше трагичното изражение на лицето й.

— Ще трябва да си вървим, Илайза. Това е краят на всичко. Можеш да опаковаш нещата ни — каза лакеят.

— О, Джон, Джон! Докъде те доведох! Това е мое дело, сър Хенри, изцяло мое. Той правеше всичко само заради мен, аз го карах.

— Говорете тогава! Какво значи това?

— Моят нещастен брат умира от глад в тресавището. Не можем да го оставим да издъхне пред прага ни! Светлината е сигнал, че храната му е готова, а оттам той ни показва със своята свещ мястото, където да я занесем.

— Тогава вашият брат е…

— Избягалият каторжник, сър, престъпникът Селдън.

— Ето това е истината, сър — каза Баримор. — Нали ви казах, че тайната не е моя и не мога да вия поверя. Но сега чухте всичко и виждате, че ако е имало заговор, той не е бил насочен против вас.

Това значи беше обяснението за загадъчните нощни бродения и светлината до прозореца. Двамата със сър Хенри гледахме изумени жената. Как бе възможно тази тромава матрона и един от най-опасните престъпници в страната да са от една кръв?

— Да, сър, моминското ми име е Селдън, а той е по-малкият ми брат. Като дете прекалено много го разглезихме, угаждахме му във всичко и той започна да мисли, че светът е създаден само за негово удоволствие и че може да прави, каквото си иска. После, като порасна, се събра с лоши другари и сякаш дяволът се всели в него. Разби сърцето на майка ни и окаля името ни. От престъпление на престъпление затъваше все по-дълбоко, докато стигна до бесилката, от която го избави само милостта Божия. Но за мен, сър, той си остава къдрокосото момченце, с което съм играла и което съм гледала като всяка по-голяма сестра. Затова е избягал от затвора, сър. Знаеше, че съм тук и че няма да му откажа помощта си. Когато се довлече изнемощял и гладен със стражарите по петите му, какво можехме да направим? Прибрахме го, нахранихме го, грижехме се за него. После пристигнахте вие, сър, и брат ми реши, че тресавището ще е по-безопасно за него, докато духовете се поуспокоят. Оттогава се крие там. През вечер проверяваме дали е още наоколо, като държим свещта пред прозореца, и ако отговори, мъжът ми му носи храна. Всеки ден се надяваме, че може би си е заминал, но докато е там, не можем да го изгоним. Аз съм добра християнка, сър, и ви казвам самата истина. Ей Богу, ако има някаква вина, тя е моя, а не на мъжа ми, той правеше всичко заради мен.

Думите на жената бяха много искрени и прозвучаха напълно убедително.

— Вярно ли е това, Баримор?

— Да, сър Хенри, до последната думица.

— Хм, не мога да ви обвиня за вашата преданост към жена ви. Забравете това, което казах. Идете си двамата в стаята, утре ще поговорим по-подробно.

След като те излязоха, отново погледнахме през прозореца. Сър Хенри го беше отворил и студеният нощен вятър ни шибна в лицата. Далеч в тъмното все още блещукаше жълтата точка.