Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

Дотук имах възможност да цитирам отчетите, които изпращах на Холмс в първите дни. Сега обаче стигам до момент в разказа си, когато ще трябва да изоставя този метод и подпомогнат от дневника, който водех тогава, да се доверя отново на паметта си. Няколко откъса от този дневник ще пресъздадат сцените, които са се запечатали неизличимо в ума ми с най-малките подробности. Започвам от утрото след несполучливото преследване на каторжника и другите ни странни преживелици из тресавището.

Мрачен мъглив ден. Къщата е обвита в мъгла, която от време на време се разнася, за да се покажат унилите очертания на тресавището с тънките сребристи струйки по склоновете на хълмовете и далечните огромни камъни, които заблестяват, щом върху мократа им повърхност падне светлина. Тъжно е и вън, и вътре. След снощните вълнения баронетът е в мрачно настроение. Самият аз чувствам някаква тежест в гърдите и предусещам надвисналата опасност — опасност, която ни заплашва непрекъснато и е толкова по-страшна, поради това че не съм способен да я посоча.

А нима няма причини да се безпокоя? Само като си спомня дългата поредица от странни случки, които показват, че около нас действа някаква злокобна сила: смъртта на предишния владетел на Баскервил хол, която така точно съответства на легендата; разказите на селяните за появата на странното създание в тресавището… Два пъти вече чувам със собствените си уши звука, който наподобяваше далечен кучешки лай. Невероятно, невъзможно е всичко това да е извън нормалните закони на природата. Трудно е да си представи човек призрачно куче, което оставя дири на земята и разтърсва въздуха с воя си. Степълтън може да се е поддал на тези суеверия, а също и Мортимър, но ако аз имам някакво качество, то е здравият разум, тъй че нищо не може да ме накара да вярвам в такива неща. Да го направя, означава да сляза до умственото равнище на тукашните селяни, които не се задоволяват да говорят за някакво зло куче, ами разправят и за огън, който излизал от устата и очите му. Холмс не би надал ухо за подобни брътвежи, а нали съм негов помощник.

Но фактът си е факт — на два пъти чух този вой. Да предположим, че из тресавището наистина е пуснато някакво огромно куче. Това обяснява всичко. Но къде може да се крие това куче, къде си намира храна, откъде е дошло и как така никой досега не го е виждал през деня? Трябва да признаем, че най-приемливото обяснение поражда не по-малко трудности от другите. А и освен кучето остават мъжът с каретата в Лондон и предупредителното писмо до сър Хенри. То поне беше реално, все едно доброжелател или враг бе неговият автор. Но къде е сега този приятел или враг? Дали е останал в Лондон, или ни е последвал тук? Дали пък… дали не е онзи странник, когото видях на скалата? Вярно, едва успях да хвърля поглед към него и все пак забелязах някои неща, в които съм готов да се закълна. Той не беше от хората, които съм срещал тук, а аз вече познавам съседите. Фигурата му беше много по-висока от тази на Степълтън и много по-слаба от тази на Франкланд. Възможно е да е бил Баримор, но ние оставихме лакея вкъщи и съм сигурен, че не е могъл да ни проследи. Значи някакъв непознат ни следи, както ни следеше и в Лондон. И досега не можем да се отървем от него. Сложа ли ръка на този човек, може би ще преодолея и затрудненията ни. Ще трябва да хвърля всичките си сили за постигането на тази цел.

Първата ми мисъл беше да споделя със сър Хенри тези планове, но после реших, че ще е по-разумно да си върша работата сам и да говоря възможно най-малко. Баронетът е мълчалив и разсеян. Откак чу воя в тресавището, нервите му са много разстроени. Няма да казвам нищо, което би могло да увеличи безпокойството му, а сам ще направя всичко възможно, за да постигна целта си.

Тази сутрин след закуска имахме малка сцена. Баримор поиска разрешение да говори със сър Хенри и двамата се затвориха в кабинета му за известно време. Бях в стаята за билярд, на няколко пъти ги чух да повишават глас и се досетих веднага за какво могат да говорят. След малко баронетът отвори вратата и ме повика.

— Баримор смята, че сме го оскърбили — каза сър Хенри. — Мисли, че е било нечестно да преследваме шурея му, чиято тайна ни бил издал по собствена воля.

Лакеят стоеше пред нас съвсем бледен, но се владееше.

— Може би говорих твърде разпалено, сър — каза той. — Надявам се, че ще ме извините. Но трябва да подчертая, че много се учудих, когато ви чух сутринта да се връщате, и научих, че вие, двама джентълмени, сте преследвали Селдън. Нещастникът има достатъчно неприятели, за да му пращам и аз преследвачи.