Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

— Да, сър, мислех, че нищо хубаво няма да излезе от това. Но вие бяхте така добър към нас, та реших, че ще се отнеса несправедливо, ако не ви кажа всичко, което знам.

— Много добре, Баримор, можеш да си вървиш.

Когато лакеят излезе, сър Хенри се обърна към мен.

— Е, Уотсън, какво мислите за този нов лъч?

— Изглежда, от него мракът стана още по-непрогледен.

— И аз така смятам. Но ако можем да открием тази Л. Л., нещата ще се изяснят. Това беше добре дошло. Сега знаем, че има личност, която ще ни предостави факти, стига да успеем да я намерим. Какво смятате, че трябва да направим?

— Нека веднага уведомим Холмс за всичко. Това ще му даде ключа, който търсеше. Почти съм сигурен, че ще пристигне незабавно.

Отидох веднага в стаята си и описах на Холмс разговора с Баримор. Очевидно приятелят ми беше много зает напоследък, защото писмата, които получавах от улица „Бейкър“, бяха малобройни и кратки, без коментари върху сведенията, които му давах, и без намек за моята мисия тук. Несъмнено случаят с шантажа го поглъщаше изцяло. Но последните събития сигурно ще привлекат вниманието му и ще събудят отново интереса му. Как ми се иска да е тук!

Целия ден вали дъжд, капе от стрехите и шумоли в бръшляна. Мисля за каторжника, скитащ из неприветливото и студено тресавище без никакъв подслон. Горкият! Каквито и да са престъпленията му, вече е изстрадал достатъчно, за да ги изкупи. После си спомних за другия — лицето в каретата и фигурата, очертана на фона на месечината. Дали и той — невидимият наблюдател, синът на тъмнината — също е навън сред този потоп?

Надвечер облякох мушамата и тръгнах из подгизналото тресавище, рисувайки във въображението си страшни картини. Дъждът ме шибаше в лицето, вятърът свиреше в ушите ми. Господ да е на помощ на човека, който скита в такова време из Гримпенското мочурище! Сега дори и твърдите възвишения са се превърнали в блато. Изкачих се на Черната скала, върху която бях видял самотния съзерцател, и от стръмния й връх огледах унилото тресавище. Водният вихър бушуваше над червеникавокафявата му повърхност, а тежките оловносиви облаци виснеха над пейзажа, увивайки се като сиви гирлянди около склоновете на фантастичните хълмове. В далечната падина отляво, полускрити от мъглата, над дърветата се извисяваха двете тънки кули на Баскервил хол. Те бяха единственият признак за човешки живот тук, ако не смятаме праисторическите колиби, накацали нагъсто по склоновете. Нямаше и помен от самотната фигура, която бях зърнал на това място преди две нощи.

На връщане ме застигна доктор Мортимър, който караше двуколката си по един неравен път, идващ от отдалечената ферма на Фаулмайър. Докторът е много внимателен с нас и почти не минава ден, без да се отбие в Баскервил хол, за да види как я караме. Настоя да се кача в двуколката му, за да ме откара вкъщи. Беше много угрижен поради изчезването на малкия му кокершпаньол. Залутал се из тресавището и не се появил повече. Утеших го, доколкото можах, но си спомних понито в Гримпенското мочурище и си помислих, че едва ли вече ще види кучето си.

— Впрочем, Мортимър — казах аз, както се клатушкахме в кабриолета по неравния път, — предполагам, че познавате почти всички хора наоколо.

— Всички, струва ми се.

— Тогава можете ли да ми кажете името на жена, чиито инициали са Л. Л.?

Той помисли малко и каза:

— Не. Има няколко цигани и земеделски работници, за които не съм сигурен, но от фермерите и дребните земевладелци няма човек с такива инициали. Или… чакайте! — добави след малко. — Има една Лаура Лайънс. Ето ви Л. Л., но тя живее в Кумб Трейси.

— Коя е тя? — попитах аз.

— Дъщерята на Франкланд.

— Какво? На откачения Франкланд?

— Точно така. Омъжи се за един художник на име Лайънс, който беше дошъл да рисува блатото. Той обаче излезе мерзавец и я напусна. Впрочем, доколкото разбрах, вината не е само негова. Баща й се отказа от нея, защото се омъжи без негово съгласие, а може би имаше и някакви други причини. С една дума, и двамата грешници — и старият, и младият — й почерниха живота.

— И от какво живее сега?

— Струва ми се, че старият Франкланд й отпуска по нещичко, но едва ли е много, тъй като и самият той не е в цветущо състояние. Но каквото и да е заслужила, човек не би трябвало да я остави да пропадне безнадеждно. Нейната история се разчу и някои хора й помогнаха, за да й дадат възможност да изкарва почтено прехраната си. Единият беше Степълтън, а другият — сър Чарлс. И аз дадох малко пари. Искахме да й помогнем да изучи машинопис.