Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

— Каза, че сестра му е всичко в неговия живот. Това е напълно естествено и аз се радвам, че разбира цената й. Досега били винаги заедно и според неговите обяснения той бил много самотен, а тя — единственият му близък човек и мисълта, че може да я загуби, била ужасяваща за него. Не бил разбрал, че съм се привързал към нея, но като се уверил със собствените си очи в това и осъзнал, че тя може да му бъде отнета, бил толкова потресен, че за момент изгубил контрол над думите и постъпките си. Съжаляваше много за станалото и призна колко глупаво и егоистично било от негова страна да си мисли, че би могъл цял живот да държи при себе си такава хубава жена, като сестра си. Ако се налагало да го остави, по-добре да отидела при съсед като мен, отколкото при друг. Но, така или иначе, това било удар за него и му трябвало известно време, докато се съвземе. Нямало да ни пречи, ако съм обещаел да оставя нещата, както са, в продължение на три месеца и през това време да поддържам само приятелски връзки с госпожицата, без да я ухажвам. Обещах и работата се уреди.

И така, Холмс, една от нашите малки загадки е разплетена. Да стъпиш някъде на твърдо из тинята, в която сме затънали, все пак е нещо. Сега вече знаем защо Степълтън гледаше с неодобрение кандидата на сестра си, при все че този кандидат е напълно подходящ.

А сега минавам на другата нишка, която успях да изтегля от омотаното кълбо — загадката около нощните ридания, разплаканото лице на госпожа Баримор и тайнствените пътешествия на лакея към западния прозорец. Поздрави ме, драги Холмс, и кажи, че не си разочарован от твоя помощник, че не съжаляваш за доверието, което ми засвидетелства, като ме изпрати тук. Всички гореспоменати неща се изясниха напълно за една нощ.

Казах „за една нощ“, но всъщност бяха две, защото през първата нощ ударихме на камък. Седяхме в стаята на сър Хенри почти до три часа, но не чухме никакъв звук освен биенето на часовника. Беше потискащо бдение, което завърши с това, че и двамата заспахме на столовете. За щастие не се отчаяхме и решихме да опитаме още веднъж. Следващата нощ намалихме пламъка на лампата и зачакахме, пушейки цигари, без да издадем звук. Часовете се точеха невероятно бавно, но ни помогна онова търпение, с което ловецът наблюдава капана, очаквайки дивеча да падне в него. Удари един, после два и бяхме почти готови да се предадем за втори път, но в този миг подскочихме на столовете си и уморените ни сетива изведнъж бяха отново нащрек. Причината беше едно изскърцване в коридора.

Чухме предпазливи стъпки, които минаха покрай нас и замряха в далечината. Баронетът отвори тихо вратата и се впуснахме по следите на човека. Той беше вече избиколил по галерията и коридорът тънеше в мрак. Промъкнахме се безшумно до другото крило. Стигнахме точно навреме, за да зърнем фигурата на високия, леко приведен чернобрад мъж, който пристъпваше на пръсти по коридора. Влезе в същата стая и остави вратата открехната. Тя се очерта в сиянието на свещта и един-единствен жълт лъч се протегна по мрачния коридор. Прокрадвахме се нататък, опипвайки всяка дъска, преди да стъпим на нея с цялата си тежест. Дори си бяхме събули обувките, но старите дъски все пак скърцаха и пукаха под краката ни. Изглеждаше невъзможно да не ни чуе. За щастие Баримор действително недочуваше, а и беше изцяло погълнат от заниманието си. Когато най-сетне стигнахме до вратата и надникнахме вътре, го видяхме притаен до прозореца със свещ в ръка, притиснал бялото си напрегнато лице о стъклото — точно както го бях видял преди две нощи.

Нямахме изработен план за действие, но баронетът е човек, за когото решителните стъпки изглеждат винаги най-естествените. Влезе в стаята, при което Баримор отскочи от прозореца, поемайки си шумно дъх, и се изправи пред нас мъртвоблед и разтреперан. Тъмните очи, които святкаха върху бялата маска на лицето му, изразяваха ужас. Гледаше изумен ту мен, ту сър Хенри.

— Какво правиш тук, Баримор?

— Нищо, сър.

Беше така развълнуван, че едва говореше, а сенките ни подскачаха нагоре-надолу поради треперенето на свещта в ръката му.

— Прозорецът, сър… Обикалям нощем, за да видя дали всички са добре затворени.

— И на втория етаж ли?

— Да, сър, всички прозорци.

— Слушай, Баримор! — строго каза сър Хенри. — Решили сме да научим истината, така че ще си спестиш доста неприятности, ако ни я кажеш час по-скоро. Хайде! Само без лъжи! Какво правеше при този прозорец?

Лакеят го гледаше безпомощно и кършеше ръце като човек, стигнал крайния предел на несигурността и отчаянието.