Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

— Необикновено място сме избрали, нали? — каза той като че в отговор на моята мисъл. — Все пак успяхме да си наредим живота тук много щастливо, нали, Берил?

— Много щастливо — отвърна тя, но думите й не прозвучаха убедително.

— Имах училище в Северна Англия — каза Степълтън. — За човек с моя темперамент работата беше механична и безинтересна, но ме блазнеше перспективата да живея сред младежта, да спомагам за оформянето на тези млади умове и да им дам нещо от моя характер, от моите идеали. Съдбата обаче беше против мен. В училището избухна силна епидемия и три от момчетата умряха. Не можах да се съвзема след този удар, а и голяма част от капитала ми беше безвъзвратно загубена. И все пак, ако не ми липсваше компанията на момчетата, щях да се радвам на собственото си нещастие, защото за човек с моята страст към ботаниката и зоологията тук има неограничено поле за работа, а пък и сестра ми обича природата не по-малко от мен. Казвам ви всичко това, доктор Уотсън, защото недоумението се четеше по лицето ви, докато гледахте през прозореца.

— Мина ми, разбира се, през ума, че тук е малко скучно — може би не толкова за вас, колкото за сестра ви.

— Не, не, аз никога не скучая — каза тя бързо.

— Имаме книги, научни занимания, имаме и интересни съседи. Доктор Мортимър е много начетен човек в своята област. Нещастният сър Чарлс също беше прекрасен събеседник. Познавахме го добре и не намирам думи, за да изразя колко остро чувстваме липсата му. Мислите ли, че ще ви обезпокоя, ако ви посетя следобед, за да се запозная със сър Хенри?

— Сигурен съм, че ще бъде много доволен.

— Тогава навярно ще го предизвестите за моето посещение. Може би според скромните си възможности ще можем да направим нещо, за да го улесним, докато свикне с новата среда. Ще се качите ли горе, доктор Уотсън, да прегледате моята колекция от lepidiptera 10 10 Латинско название за всички видове пеперуди. — Б.пр. ? Мисля, че е най-пълната в Югозападна Англия. Докато я разгледате, закуската ще бъде готова.

Аз обаче горях от нетърпение да се върна на поста си. Меланхолията на тресавището, смъртта на клетото пони, тайнственият вой, свързан със зловещата легенда за Баскервилите — всичко това ме настрои мрачно. И като връх на тези повече или по-малко смътни впечатления дойде ясното и категорично предупреждение на госпожица Степълтън, произнесено с такава убедителност, щото не се съмнявах, че зад него се крие някаква сериозна и основателна причина. Отхвърлих всички настоявания да остана за закуска и се отправих веднага към къщи, като хванах обраслата с трева пътека, по която бяхме дошли.

Но, изглежда, имаше някаква непозната за мен още по-пряка пътека, защото, преди да изляза на широкия път, с изненада видях госпожица Степълтън, седнала на една скала до пътечката. Красивото й лице бе поруменяло от умората. С едната ръка се държеше за кръста.

— Тичах дотук, за да ви пресрещна, доктор Уотсън — каза тя. — Нямах време дори да си сложа шапката. Не трябва да се бавя, защото брат ми ще забележи отсъствието ми. Исках да ви кажа, че много съжалявам за глупавата грешка, която направих, като ви взех за сър Хенри. Забравете, моля ви, думите ми, които нямат никакво значение за вас.

— Не мога да ги забравя, госпожице Степълтън — казах аз. — Приятел съм на сър Хенри и неговото благополучие живо ме интересува. Кажете ми защо настоявахте толкова сър Хенри да се върне в Лондон?

— Женски каприз, доктор Уотсън. Когато ме опознаете по-добре, ще видите, че невинаги думите и постъпките ми са мотивирани.

— Не, не. Помня трепета в гласа ви. Помня и погледа ви. Моля ви, госпожице Степълтън, бъдете откровена с мен, защото, откак съм тук, се чувствам заобиколен от призраци. Животът ми заприлича на Гримпенското мочурище: навсякъде малки зелени петна, в които човек може да потъне, и никъде знак, който да посочва пътя. Обяснете ми какво искахте да кажете, и аз обещавам да предам на сър Хенри вашето предупреждение.

За момент на лицето й се появи израз на колебание, но когато отговори, погледът й отново стана твърд.

— Направихте го голям въпрос, доктор Уотсън — каза тя. — Двамата с брат ми сме потресени от смъртта на сър Чарлс. Познавахме се много отблизо с него и той често ни гостуваше. Проклятието, което тежи над неговия род, не излизаше от ума му и когато се разигра трагедията, аз, естествено, си помислих, че страхът, който проявяваше, е бил може би не без основание. Затова, когато друг член на рода дойде да живее тук, сметнах за нужно да го предупредя за опасността, на която се излага. Това е всичко, което възнамерявах да му предам.