Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

Нашият приятел баронетът започна да проявява значителен интерес към хубавата ни съседка. Не е за учудване, защото за енергичен човек като него времето тече убийствено бавно в това самотно място, а тя е много очарователна и красива жена. В нея има някакъв екзотичен плам, който странно контрастира с хладината и спокойствието на брат й. Въпреки това и в него се чувства скрит огън. Той явно има силно влияние върху сестра си, защото съм забелязал, че докато говори, тя непрекъснато поглежда към него, сякаш й е нужно одобрението му за думите й. Надявам се, че се държи добре с нея. Той има сух блясък в очите и тънки, здраво стиснати устни, които издават положителна и може би сурова нагласа. Ти би го намерил интересен за изучаване.

Степълтън дойде да посети сър Хенри още първия ден, а на следващата сутрин ни заведе да ни покаже мястото, свързано с легендата за порочния Хуго. Вървяхме няколко километра през тресавището и се озовахме в местност, така мрачна, че наистина би могла да даде начало на една такава легенда. Тясна долчинка между скалистите зъбери извежда на открито място, изпъстрено с бяла пушица. В средата се издигат два очукани, заострени каменни стълба, които приличат на огромни прогнили бивни на чудовищен звяр. Мястото съответства във всяко отношение на сцената от легендата, където се е разиграла някогашната трагедия. Сър Хенри беше много заинтересуван и неведнъж пита Степълтън дали наистина вярва във възможността за вмешателство на свръхестествени сили в делата на хората. Говореше безгрижно, но беше явно, че е доста обезпокоен. Отговорите на Степълтън бяха предпазливи, но лесно можеше да се разбере, че казва по-малко, отколкото би могъл да каже, и че не изрази напълно мнението си, защото щадеше нервите на баронета. Разказа ни за цели родове, страдали от влиянието на зли сили, и остави у нас впечатлението, че по този въпрос и той споделя преобладаващото тук сред народа мнение.

На връщане останахме за закуска в Мерипит хаус и тогава сър Хенри се запозна с госпожица Степълтън. Още в момента, когато я видя, се увлече по нея и както ми се струва, чувствата са взаимни. По пътя за дома баронетът през цялото време говореше за нея и оттогава едва ли е минало ден да не се видим с брата и сестрата. Те ще обядват днес у нас, а вече говорим за гостуване у тях през следващата седмица. Би трябвало тази дружба да е много приятна на Степълтън, ала вече неведнъж забелязах, че лицето на брата изразява решително неодобрение, когато сър Хенри окаже някакво внимание на младата дама. Той е много привързан към сестра си и несъмнено ще бъде твърде самотен без нея, но ако й попречи да сключи такъв блестящ брак, това би било връх на егоизма. И все пак съм сигурен, че Степълтън не желае тяхната дружба да прерасне в любов, защото няколко пъти забелязвам, че прави всичко възможно, за да не ги оставя насаме. Впрочем ако към останалите трудности се прибави и един любовен роман, твоето нареждане да не оставям никога сър Хенри да излиза сам, ще стане извънредно трудноосъществимо. Ако изпълнявам заповедите ти буквално, популярността ми силно ще пострада.

Онзи ден, за да бъда по-точен — в четвъртък, доктор Мортимър закусва у нас. Той прави разкопки на една могила в Лонг Даун и намери там череп на праисторически човек, което го изпълни с голяма радост. Едва ли може да се намери друг ентусиаст като него, така предан на заниманията си. Степълтънови дойдоха малко по-късно и по молба на сър Хенри добрият доктор ни заведе до алеята с тисовете, за да ни покаже как точно се е случило всичко през онази фатална нощ. Видяхме дълга мрачна алея между две високи стени от подкастрен жив плет, с тесни ивици трева от всяка страна. В края й има една стара полуразрушена беседка. Някъде по средата е вратата към тресавището, където старият джентълмен е изтърсил пепелта от пурата си — бяла дървена врата с резе. Отвъд нея се простира обширното тресавище. Спомних си твоята теория за това произшествие и се опитах да си представя всичко, което се е случило. Както е стоял до вратата, старият човек е видял нещо, което се е приближавало откъм тресавището, и така се е изплашил, че е загубил ума и дума и е тичал, докато е издъхнал от ужас и изтощение. Ето, по този дълъг мрачен тунел е бягал той. От какво? От някое от овчарските кучета из тресавището? Или от някое призрачно куче — черно, безмълвно и чудовищно? Дали човек няма пръст в тази работа? Дали бледият предпазлив Баримор знае повече от онова, което казва? Всичко е мъгляво и неясно, но зад него се очертава тъмната сянка на престъплението.